Имаше време (до неотдавна), когато живеех с илюзии. Илюзиите, че:

Мога да пиша.

Знам думи, хубави думи.

Изпитвам различни емоции.

Мога да променя да речем… поне един човек.

Мога да развълнувам поне половин човек.

Мога да сложа емоциите в думи.

Оказа се, че само съм го мислела. Всички илюзии, както съм казвала и преди, са високо в небето и един падат върху теб или до теб и изкопават дупка, която пълниш със солена вода. Drizzle of piss and tears.

Оказа се, че съм прекалено вулгарна, груба, а си мислех, че съм нежна (на моменти).

Оказа се, че и цветовете ми не са като хората:

Червеното ми – кърваво.

Лилавото ми – като на удавник устните.

Жълтото – като лимон.

Зеленото – като стрък… марихуана.

Бялото – като яката на кондуктор.

Розовото – като немска пишка.

Бяло няма.

Бе няма нищо. Черно само и сарказъм и грозни думи, не като за дама, но нима съм твърдяла, че съм?

Оказа се, че повечето МИ познати трудно ме четат и преглъщат.

Непознатите ми търсят стилистични и пунктуационни грешки. Пълен член, т’ва он’ва.

Останалите наминават да ми дадат съвет за дилъра и да ме наплюят.

И когато казах за втората си книга и мерака ми да я пусна на български, баси… Като мерака на Бен да изобрети машина, с която да стреля камъни в орбитата на земята, за да направи като пръстените на Сатурн. Видя ми се смешно и патетично жалко да развалям равновесието на хората. Равновесие, което лично аз приемам като затваряне на очите, но хората са прави.

И когато хората са прави, това значи, че аз съм по-права, защото когато всеки те убеждава да смениш по нещо в стила си (а аз май и това нямам, следователно да сменя себе си), значи нещо не е съвсем наред. Вероятно аз не съм у ред. Знам, не го пишете като коментар.

Честно, ама съвсем честно бях разочарована. От себе си, че слушах другите, които не са в мен и не гледат през очите ми.

Човек не избира очилата си.

Искате смешно – няма.

Искате нежно – има, с вазелин.

Искате красиво – има в огледалото.

Искате интрига – има в 50 нюанса.

Искате готварски рецепти – има гугъл.

Искате рецепти против запек, хемороиди, затлъстяване – има форуми.

Искате захар върху кисело-потния сос на живота – е, някой езотерик ще ви каже осемте правила за щастлив живот.

Искате романтика – има Бронте.

Искате философия – ехе… тук колко капцитети има.

Искате истината – ок. Ама защо не я искате?

Така че, тази книга ще я има, със или без помощ.

Никой няма да я купи ли – дреме ми.

Ще ме убие критиката ли – че то от години не са ме оставили.

Да махна жаргона ли – че как си говорите у вас?

Мрънкала съм – да. Е, и? Всеки мрънка.

Тъжно било? Е, и? Вицовете – във фейсбук.

Няма секс ли? Грешка – има. Анално-венозния секс с онова състояние на нищоправене, което благосклонно наричаме живот.

Светът е шарен и в нито един мой разказ няма безцветие.

Дори и в детските сълзи, изплакани по тези грозновати редове има дъга.

Дори протегнатите ръце на просяците са топли и хармониката на новогодишния музикант е по-нежна от милиардите псевдо-нежности, на които са свикнали хората.

Истината е, че имам топки да плюя по Системата и да казвам това, което мисля. И ще го правя със или без нечие одобрение.

Хората се страхуват да погледнат в душата си, за това мразят тези, които го правят вместо тях.

Истината е, че никой не обича истината.

А аз приемам вашата. Защо? Защото всеки има право на истина, на позиция и горенаписаното не е нищо друго, освен един „прекалено емоционален” опит да защитя всеки написан от мен ред, да застана зад него и да го браня.

Моите бълвочи по интенетните кенефни стени са моите бебета.

Никой не се отказва от чедата си, пък било то и грознички, и несресани, и с черничко под ноктите, и с някоя друга въшка.

Всеки опит да се направи нещо заслужава признание. Но не и от тези, които следват съветите на брачни консултанти, за да върнат любовта в живота си.

Може би за това спрях да пиша. Защото се изплаших, че плаша някого.

Не съм зла, не съм и злонамерена, не съм неусмихната, не съм безрадостна, не съм крива п@тка. Просто за всеки нормален човек е ясно, че прегръдката на едно обидено от живота дете е по-топла от електрическата камина пред удобния диван и телевизора.

И не всяко грозно животно трябва да бъде замервано с камъни, пък било то и човек, не всяко, не винаги и не непременно.

Извинявам се за емоционалността. И за безсмешието.

Ще се повтори. 

Оп, и да не забравя да се извиня, че не е политически пост. Хах. Там е и сексът, и градът. 
Шалала ла ла. 

ако е така значи и ти си високо в небето, защото илюзиите винаги са дълбоко в нас. Няма изключение всички живеем, искаме или не в свят на илюзиите. Просто трябва да приемем факта. В противен случай ще се упрекваме несправедливо. Важното е само илюзиите ни да са красиви и най малко да не вредят на другите. При теб и двете условия са на лице, така че бъди усмихната и доволна.

В една от любимите ми книги Paper Towns, се казва така - някои хора са като балони с хелий и опъват и опъват нагоре, да излетят далеч от хартиените градове (това няма да го обяснявам сега) и в един момент скъсват конеца и политат. Нямаш представа, казва Куентин, колко пренаселено е горе с такива балони. Може би изкласяваме до илюзиите си? Като скъсаме конеца?

Бронирана. Цветна!:)))

Някъде в изтръпването на пръстите се заражда появата на к(х)рилете.

Могат да се нарекат и броня.

Броните са направени от блестене !

аз съм цял човек:).
Да ме промениш не е възможно,но да ме развълнуваш изцяло и не наполовина, ще е чудесно!
И не страхувай да не ми разрушиш равновесието:)Пишеш чудесно, а и е съвсем искренно.Тъй,че моля-не изчезвай!:)

и не съм само аз. Ако все пак решиш да изчезнеш ( всеки има своите решения) , остави позив къде да те открием. И с това последното окончателно те лишаваме от свободата да оставиш перото настрана. Харесва ти или не, положението е такова, защото вече сме те чели и ни дължиш продължения. А на когото му стискаш или настъпваш цървула му, да си поръси "захар върху кисело-потния сос на живота " и да си следва "осемте правила за щастлив живот" , но в съседния ъгъл на някоя друга вселена.

Ако се съобразяваш с блоговите "специалисти", няма да си себе си. Тяхното не е помощ, а завист. Пиши, така както умееш. На мен ми харесва.

O, не, няма да изчезна, напротив, точно обратното казах :) Черната овца не се губи. Благодаря :)

Честно казано ме изненада. Приятно. Бях останала с друго впечатление :)

Te cheta s goliamo udovolstvie i mislia,che si edin ot malkoto unikalni avtori b toia blog a as sum tuk veche 6 godini( basi :)))) TVA si e tvoiata bronia- pasi si q:)))
Und alles gute i nach vorne kakto SE kasva na nekvi drugi esizi:)))
Virgin,kefish!

„Мога да пиша.” – Можеш, не е илюзия.
„Знам думи, хубави думи.” – Знаеш, също не е илюзия.
„Изпитвам различни емоции.” – Изпитваш, бъди сигурна
„Мога да променя да речем… поне един човек.” – Не можеш, ако той сам не поиска да бъде променен :)
„Мога да развълнувам поне половин човек.” – Можеш много по толкова.
„Мога да сложа емоциите в думи.” – Мисля, че можеш, на мен не ми се получава.
На който му е трудно да те чете и ъъъ, преглъща, по-добре да не се захваща.
Затварям си очите за „стилистични и пунктуационни грешки, пълен член, т’ва он’ва”, когато е написано кадърно и има какво да се прочете.
Най-лесно се дават съвети, особено когато не ти ги искат. Имаше една мисъл, в която се казваше, че никой няма нужда от съвет, а само от потвърждение на собствените си намерения :)
Стилът затова е стил – защото е характерен за всеки индивидуално и ако един стил се харесва на всички, значи нещо не му е наред :)
Най-честата грешка, която правим – да слушаме другите.
За всичките (ни) искания, които си написала – права си, апцелютно.
„Да махна жаргона ли – че как си говорите у вас?” – А, кажи им, кажи им! Когато излязоха ония сересета от у бившия премиер, всички се възмутиха какъв му бил речника. Че какъв да му е, като си е у дома, вие в къщи не псувате ли? О, псувате, и още как. Даже и жените псуват каруцарски, ама иначе сочим с пръст...
„Няма секс ли? Грешка – има.” Има, има. Основно това има.
„Дори и в детските сълзи, изплакани по тези грозновати редове има дъга.” – Там даже е най-цветно – в детските сълзи.

Ако продължа, коментарът ми ще стане по-дълъг от поста ти. А исках само да ти кажа да не ти пука и да пишеш така, както си можеш :) То май като съвет звучи, ама няма как да го кажа иначе :)

и по-добре, отколкото аз бих :))
Пиши си, който му харесва чете, който не - негов си проблем.
На мен не ми е тъжно, безсмешно и ме вълнува.