Срещна го в една дискотека през лятото, където бе отишла с мъжа си и бъдещите му партньори. Той бе техен счетоводител. Беше четири години по-малък от нея и много красив. И много весел. Имаше онова излъчване, което малко мъже имат. Той бе магнит. От онези мъже, които винаги могат да получат нещо/ всичко само с жест.

Тя се влюби точно за около пет минути, колкото трае една песен.

Животът  стана ад.

Трябваше да се премести да работи в нов офис, където беше новата компания. Мъжът й остана в неговия си. Тя трябваше да изпълнява функциите на менажер на новия офис.

Имаше и счетоводител.

Оня- магнита де.

И трябваше да го вижда всеки ден и да слуша разговорите му по телефона с многото женски имена, които го чакаха вечер.

Тя спря да се храни, загуби много килограми и един ден, на първия учебен ден  на сина й тя се погледна в огледалото не се позна. Бе станала изпита, с трескави очи, като болна от малария. Действията й станаха неадекватни.

Той бе спал с нея само веднъж и продължи да живее както си бе живял винаги. Тя н продължи да си живее както винаги. Един ден тя го попита:

„И сега какво?”

„Ти си омъжена, имаш деца, аз съм сам. Вечер ти си отиваш у дома при децата си и мъжа си, аз съм сам. Не ме вини. Събота и неделя си с децата си, аз съм сам. Трябва да ме оставиш да живея така, както е добре за мен.”

И тя го остави.

Дръпна се назад и започна да поглъща огромни количества успокоителни, приспивателни, понеже никога не можеше да спи,  вечер лежеше с поглед вперен в телефона си и чакаше той да се обади. Понякога той се обаждаше- когато бе излязъл да пие с приятели.

Всичко се превърна в мъгла.

Децата бяха наоколо,  играеха, но вече сами, тя забрави за мъжа си, дори престана да го забелязва.

И тогава започна да пие. Малко по малко. И после много по много. И всеки ден. Адът в нея бе непогасим.  Беше като болка от спукана язва. Беше като амок. Тя желаеше този мъж и рано или късно тя знаеше, че ще го спечели. Тя бе умна и забавна, тя бе манипулативна и го остави да се върне при бившата си приятелка.

Не продължи дълго.  Дори обсъждаше с него потенциалните ... възможности. Струваше й много. Струваше й всичко.

По нареждане на мъжа й той я прибираше у дома всеки ден, така че агонията се удължаваше с още половин час. И така дойде декември и  той щеше да заминава на почивка в планината с компания и с приятелка – Силви. Вечерта той я караше у дома, както всяка вечер. Тя бе мълчалива. Той се тревожеше за нея. Молеше я да каже нещо. И тя каза. Точно преди да излезе от колата.

„Обичам те!”

 Той я погледна меко, нежно и с онази обич, с която гледаше всички жени и тъкмо да каже нещо тя го прекъсна.

 „Но това свършва днес, тази нощ!” и излезе от колата, затвори вратата и за първи път не се обърна да помаха за довиждане. Качи се, направи вечерята и  се нахрани с децата. Те отидоха да гледат 101 далматинци, тя се затвори в кухнята, пусна си любима песен и я слуша 101 пъти. Крачеше из кухнята напред – назад като обезумяла. Изключи телефона си и към сутринта бе успяла да победи. Да победи себе си. Бе успяла да закопае вулканичната лава, да се вдигне над пепелта.

И да задиша свободно.

 

На другия ден отде на работа с леко сърце, крачеше свободно, изхвърли всички успокоителни и приспивателни в тоалетната на офиса. В неделя изведе децата на голям пазар. Купи си нови дрехи, купи им нова игра и онова красиво мече за дъщеря й. Вървяха тримата като тримата мускетари, с торбите с красиви неща и купиха билети за куклен театър. Отидоха да хапнат.

 

И тогава се случи лошото. Бяха седнали на пейка в парка и децата бягаха и събираха цветя, когато телефонът й звънна. Беше той. Гласът му нежен, бавен и дълбок. „Не съм спал с това момиче, с което дойдох. Липсваш ми. Много. Ще се видим в понеделник на работа.”

 

Да. И така всичко тръгна като по вода. Като по потоп бих казала.

Любовта й беше жадна и изгаряща. Децата продължаваха да окупират всяка вечер след работа, всяка събота и неделя, но си позволяваше да прекарва с него поне един или два часа след работа, или да излиза все по-рано и по-рано от работа за да бъде с него и да се прибере навреме при децата. Почти не говореше с мъжа си, почти и не го виждаше, гледаше да е заспала когато той си дойде. Не заспиваше обаче. Чакаше другия да й се обади. И той се обаждаше, в един, два, три...когато се прибираше.

 

После той захвана лек флирт с едно младо, осемнадесетгодишно момиче Мария и тя разбра от „приятел”. Улови се, че седи пред компютъра и пише автоматично, опитвайки се да реши какво да му каже като се върне от където бе отишъл (до банката с нейните пари естествено). Междувременно тя бе успяла да вкара негови пари в капитала на фирмата и той без грам усилия получаваше своята чиста печалба, защото толкова много пъти й бе разказвал за бедното си семейство и за глада, а самата тя знаеше много добре какво е глад (за това назначи и брат му за помощник и майка му за чистачка с огромна заплата). Така всички бяха финансово доволни, успяваше да купува повече стока за всички, на по- ниски цени и всички печелеха повече.

 

Обаче новите обстоятелства налагаха да действа спокойно. Когато той си дойде тя каза само „Знам за нея, няма проблем, можеш да й помагаш в училище и внимавай да не я разочароваш.”

Той излезе удряйки силно с юмрук вратата и направи дупка в нея.

Този ден след работа тя изключи телефона си и прекара фантастична  вечер с децата. На другия ден се обади в офиса и както обикновено вдигна брат му и тя каза че няма да идва на работа, понеже е болна. И телефонът й остана изключен. Остана си у дома, изчисти и изпи огромни количества водка. Беше в супер настроение. Към шест вечерта той дойде у дома й. Тя го пусна, понеже нямаше извинение  за пред децата  да го изгони. Изслуша го. Извинението беше същото. „Ти имаш дом, аз нямам никого. Аз дори не я обичам, просто не искам всички да ме питат защо съм винаги сам.” Добре каза тя и стана. Той стана също.

 

В следващите дни тя отиваше на работа все по- весела и по-весела, усмихваше се и говореше много с клиентите. Видя горчивината в погледа му. Той я дръпна настрана и й каза „Аз не мога да спя с нея. Не се получава, а не искам да я разочаровам.” „Има порно канали за тая работа.” каза тя и се усмихна.

Какво й костваше?

Останалото на „всичко”.

Беше станала пак неузнаваемо слаба, очите й бяха пак хлътнали от безсънието. Единственото, което искаше бе ...него. Животът продължаваше автоматично. Автоматично стана и сипването на голяма водка на влизане у дома.

Автоматично стана и паренето в стомаха, и разсеяността й; беше болна. От малариен комар приел образ на мъж.

 

Той бе започнал да пие повече и скоро всичко с малката приключи. Тя не разбра тогава, разбра по- късно, че бе преценил материалното си положение и печалбата си като по-важни от сърцето на едно невинно дете. А Мария бе дете. Гледайки тесногръдо, той се бе уплашил, е тя щ му спре достъпа до лесната печалба. Не, тя нямаше да го направи, но той така и не разбра и години по-късно забрави от къде бяха дошли парите му..

Джина слушаше своята музика, ходеше на своите си кина, театри, балети. И той винаги се обаждаше и ревнуваше. Беше започнал да ревнува бясно. Това бе момента, когато той я обикна така както тя бе искала да бъде обичана. Той се грижеше за нея. Това бе тяхното време. Той се примири, че парите са му важни и обрече бъдещето си на омъжена жена с две деца, тя се чувстваше като престъпник, че ограбва живота му и някак остана с впечатлението, че е желана и обичана. И така до деня, в който реши да се разведе. Бяха минали две години. Нещата ставаха прекалено грозни, прекалено несправедливи за мъжа й и тя му каза.

И го нарани.

Като с нож.

Мъжът й плака.

И когато тя се качи в колата за работа, той й махна за довиждане и тя плака в таксито, плака за болката, която му причиняваше, заради болката която щеше да му причини ако не му беше казала.

Мъжът й се изнесе.

Разведоха се след около година. През това време той пътуваше, пусна брада, ходеше с костюм и в облак скъп парфюм, взе колите и банковите сметки и я остави с децата и по покъщнина. Той все пак не й прости и никога не успя да й прости. Той я намрази и продължи да я мрази дълбока и искрено много години напред. Беше неговото наранено достойнство, неразбирането, че една жена може да остави мъж с пари и власт заради един цървул.

Тя остана сама. С другия някъде там. Нищо не се промени. А тя предполагаше, че ще се. Все пак това беше неговото обвинение: ти си там с мъжа си, а аз съм сам. Сега нямаше мъж. И все пак тя седеше отново сама у дома, с децата, които така и не забелязаха отсъствието на баща си, понеже бяха свикнали. Гледаше своите филми, слушаше своята музика, ходеше на своите театри и кина. А той бе някъде там навън, с весели компании, пиеше все повече и повече, почти не пропускаше ден, не идваше на работа. Тя едва крепеше бизнеса. Настанаха трудни времена. Мъжът й не даваше пари у дома. Надяваше се да я принуди да го моли да се съберат предполагам или поне да я принуди да го моли за пари. Е, тя се научи да прави хляб от брашно и вода. Хубави питки. Като бяха топли бяха вкусни. Друго рядко имаше. Поне за нея нямаше. Децата бяха нахранени.

 

Тогава Мистър Магнит започна да става все по- агресивен с пиенето. Когато я би за първи път тя плака дълго и осъзна огромната си грешка. Закле се да не го пуска вече никога пиян в дома си, но той винаги бе толкова каещ се. И тя му прости. Прости му и когато оперираха крака й заради поредния побой и тя бе отново в спешното на болницата. Но се закле пред доктора, че няма да се вижда повече с мъжа, сторил това с краката й, макар че извинението й бе „Паднах от автобуса.”

 

Парите клоняха около нулата, тя почти не можеше да инвестира, той имаше много, понеже нямаше никакви разходи и изведнъж тя започна да работи на заплата за него. Даваше й малка заплата. Междувременно тя се бе изнесла от апартамента  в който бяха живели с мъжа си и нае нова квартира. Наемът й беше точно колкото заплатата. Настанаха много гладни години. Той продължи да идва в новия й дом, да се храни от нейната храна, от храната на децата й, да прекарва там повече от половината седмица без да плаща никакви разходи или храна.

Тя работеше за него.

Понякога той не идваше на работа с дни, седмици. Тя затърси упорито работа. Не намираше. Искаше да махне този цирей от себе си, да диша, но единственото, което постигаше бе хладнокръвието и безразличието към него и тъгата по умиращата любов.

Гледаше на него като на шеф, с когото трябва да се съобразяваш, ако не- навън. А навън никой не я вземаше – разведена с две деца. Децата бяха вече към пубертета. Тя продължи да бъде добра майка. Започна да се страхува от него. А когато страхът налази една връзка (каквато и да е тя), всичко заминава по дяволите.

И така един ден тя намери хубава работа и започна да се облича пак красиво и спретнато.

Стимулът да станеш и да прескочиш омагьосания кръг.

Той побесня. Уволни я, след като тя си беше отишла вече Започна да изкарва добри пари, да покрива наема, да остава за храна ...някак оставаше. Започна да се вижда с хора, различни от него, да създава нови приятелства, да контактува, да се усмихва.

Той не губеше време. Осинови едно двадесет и четири годишно момиче, взе квартира за двамата и й каза, че е намерил майката на бъдещите си деца. Парна я, но го поздрави и му пожела успех.

Не продължи дълго. Месец. Оказа се, че детето на двадесет и четири бе избягало от мъжа си от малък провинциален град и мъжът й я намери и го потроши от бой.

После намери друга. Взе нова квартира. Другата пък беше омъжена с бебе на две годинки (мъжът й бе програмист, та тя имаше доста свободно време след като заспи детето). Тя пак му пожела успех. Не я парна вече. Продължи кратко, след като мъжът на въпросната дама я заплаши, че ще й вземе детето и ще я остави без пари на улицата. Е, стават такива работи.

Той остана сам и след месец , два дойде и почука на вратата и помоли за прошка и предложи ...себе си. Тя го прие с нейните условия. И нейните условия бяха жестоки. Не го мразеше вече, дори и бе мил от време на време. Гледаше го със съжаление. Съжалявам за себе си казваха очите й. Десет години те обичах . Минава ми.  Сега не мога да се насиля да те докосна.

Минаха девет месеца. Всичко бе кротко, той изпълняваше като дресирано куче клаузите по споразумението. Тя продължи да слуша своята си музика, да гледа своите си филми, да прекарва спокойни и весели вечери с децата, с които можеше да говори за всичко и дъщеря й стана най- добрата й приятелка.

До деня, в който тя разбра че е бременна. Бе вече на тридесет и седем.

Каза му.

Той й каза да отива да маха „това нещо”.

Тя не го махна и той продължи да идва и да пита кога ще го махне.

Тя не го слушаше.

Една вечер той се обади и поиска да поговорят. Тя беше вече в шестия месец и децата й с нетърпение чакаха сестричето си. Всичко изглеждаше добре, работата й беше страхотна, работеше повече от вкъщи.

И той дойде да поговорят. Каза, че не иска това дете, че иска свое собствено семейство. Тя му каза да си отива и да го търси. И запита от любопитство „Какво прави в моето единадесет години?”  Той се засили и я блъсна силно на земята и я зарита. Децата се втурнаха и го изгониха. И той си отиде.

И когато детето се роди тя му се обади да му каже, че има дъщеря.

Той затвори.

Появи се на вратата един ден, когато бебето беше на месец. Поиска да я види.

И я видя.

И плака.

И каза- „Искам да дам името си на детето си. Направих голяма грешка”

Тя леко взе бебчето от ръцете му и каза „Това не е твоето дете. Имаше време, когато трябваше да помислиш. Та ти едва не я уби, едва не уби и мен. Отиди си.”

И той си отиде псувайки и блъскайки вратите със закани за саморазправа.

Но никога не се върна.

Понеже тя не го допусна.

Детето я излекува от всичко.

Детето я излекува от любовта, която бе помляла целия й живот, но която й даде нов живот.

И тя ценеше и обожаваше този нов живот.

И те тримата - тя и двете й пораснали деца отгледаха малката, помагаха и разбираха и станаха отговорни. Бяха едно кротко, щастливо, бедно, но сплотено семейство, главата на което бе порасналия й син.

Той, останал без нейния бизнес и контакти затъна. Така и не се научи да прави друго. Брат му го прибра на работа по милост, ама и от там го изгониха след време.

Изпи и пропиля всичко, дори двете коли, родителите му го изгониха, понеже е малко тъпо на тридесет и пет да седиш на пенсиите на родителите си без да работиш.

Тя излезе от битката с усмивка.

Той на четири крака.

Тя плати цената на любовта със здравето си, но стана по-силна и мъдра.

Той плати цената на алчността си с доживотна присъда на самота и изоставеност. Не намери своето семейство. Разбра, че го беше загубил.

   

Ако си представим живота като Титаник, тя би продала билета за пари за памперси и не би се качила.

 

Той? Той отдавна се бе удавил на Титаника на водката.

 

 

 

 

 

"Къде ще идеш сега?"
"Не знам.Когато стигна ще разбера"

http://www.youtube.com/watch?v=WgIljN_awgQ

много я обичах. Ози не ми е по сърце, ама има три- четири и тази е една от тях :)

Тъжна история от "живия живот", въплъщаващ изумителната сила на жената /в противовес на страхливата същност на някои мъже, които не заслужават да носят дори това прозвище.../

дали една жена би следвало да бъде заклеймена и стъпкана, поради това, че е обкнала и че е обичала?

Не, не би трябвало. Това е просто вътрешно индуцирано, като бомба с часовников механизъм, която не можем да спрем, защото просто фитилът е извън нас /и правомощията ни.../