Бяха обикновено семейство. Или може би не.

Тя бе само на деветнадесет, той на двадесет и две.

Учеха в различни университети.

Запознаха се романтично. На едно студентско напиване.

Тя беше първата жена в живота му.

Той не беше първият мъж в живота й.

На третия ден той й предложи брак.

Беше красива зимна нощ с много сняг, в който колата беше затънала.

Тя се смя.

Минаха осем месеца.

Спяха винаги у тях, понеже тя живееше в мизерна малка стая и хазяите бяха в същия апартамент.

Обикновено чакаха родителите му да си легнат в някой съседен вход, на студа и после тихо се промушваха в неговата стая.

Родителите бяха добри хора. Май.

Доста над нейната класа, доста над класата на родителите й, имаха пари и вили.

Това не я радваше, но той бе толкова забавен и с него винаги й беше смешно.

И както се веселиха и смееха, една майска сутрин тя припадна на лекция и някак стана ясно, че е бременна.

Тя бе дете. Не беше изживяла детството си.

И беше много объркана.

Тя се съгласи да се оженят.

Родителите й плачеха.

Баща й най- много.

Датата на сватбата бе в деня на рождения  ден на баща й.

Тя беше вече четвърти месец.

Хубава булка: обикновена къса бяла рокличка, ниски бели обувки, много къса коса и никакви воали. Бяло цвете в косата.

Беше смешна сватба. От триста души едва познаваше двадесет.

Там бяха и приятелите й. Седна на тяхната маса и разбра, че всичко се е променило, че всичко някак си си отива и че нейното време за веселби и лудости никога няма да дойде, то някак я прескочи.

Та Джина (забравих да ти я представя) продължи да учи с напредващ корем, да глади и готви, свряна в неговата стая, в апартамента, в който понякога имаше около осем души.

Винаги го чакаше с нетърпение.

Никога не оставаха сами.

Винаги имаше я баба, я майка, я кака, я някой друг семеен приятел.

Цялото семейство се хранеше заедно. Тя не харесваше тези вечери. Бяха загуба на време. Времето насаме с мъжа й.

Нейните страхове за бебето си бяха нейни страхове и радост за останалите.

Родителите й бяха далеч. На един телефон разстояние.

Той прекарваше вечерта пред телевизора с баща си и майка си. После със сестра си и зет си. Или в всички накуп.

Тя-  в леглото (единствената мебел освен библиотеката с книги) с учебник или книга.

Казваше си: всичко ще се промени когато се роди бебето.

И тя  се роди в една зимна вечер.

И Джина имаше нова, истинска кукла за игра.

И Джина беше страхотна майка.

Понякога гледаше с копнеж състудентите си, които отиваха някъде навън ...а тя си бе у дома с бебчето.

Джина имаше най- добрия мъж на света.

Той бе мил, грижовен и добър баща. Винаги я отменяше в нощите когато бебето плачеше и ставаше да й даде вода.

Той много обичаше и майка си. Майка им влезе в живота им като нож в буца масло.

Джина се затвори.

С детето.

И не излизаше от стаята.

Ставаше все по- нещастна и по- нещастна.

После родителите му заминаха. Остана само баба му. Джина се грижеше за бебе на две годинки и за баба на осемдесет. И за мъж, който все по- рядко си бе у дома.

После в една откомврийска сутрин Джина разбра, че чака бебе. Второ.

Единственият й страх бе как малката би приела новото бебе. Искаше детето си, винаги бе искала деца.

Носеше колички, пазар, учеше, гледаше баба му и тогава разбра, че „ Идвам след пет минути.” означава... „Идвам, ама не ме чакай.”

Беше лесна бременност.

Караха се постоянно.

Нямаха пари и Джина ядеше ябълки.

Много, много ябълки.

Бебето се оформяше едро и мъжко.

Ставаше й трудно да носи малката на ръце.

Всичко й беше трудно.

Бабата я правеше луда с капризите си и един ден Джина се обади на свекърва си в чужбина (където тя не работеше, а  набиваше черен хайвер за закуска) и й каза да се прибира, защото й е трудно да гледа старата жена, бебето и да мисли за новото.

Тя не се прибра и Джина кротко купи билети за самолета. Взе малката, един кашон с бебешки дрехи и количката и се върна у дома при майка си и баща си..

Не й беше трудно. Замисли се за бъдещето си и осъзна за първи път, че бъдещето е тъжно. Децата биха го направили весело, но тя? Беше само на двадесет и две когато се роди синът й. Мъжът й дойде за десет дена, предстоеше му държавен изпит. Учеше. Все пак  дойде и говориха и тя  му каза, че ще се върне само ако се отделят да живеят сами с децата.

И той обеща. И почти го направи.

Тя се върна с две деца: едно на две годинки и половина и едно на месец и десет дни.

И заживяха сами.

Тя заживя сама с децата. Той или беше в университета или при майка си, но и пари нямаше. Принуждаваха се да се хранят в родителите му.

Което й писна и малкият бе само на годинка, а дъщеря й на три и малко, когато ги пусна в детската градина и тръгна на работа.

Джина стана един работещ робот. Беше много красива жена, казах ли ти?

Но никой не й го казваше често, та чак като започна да общува с хора подочу, че е много хубава. Мъже пърхаха край нея. Тя бе вярна съпруга, макар че не бе припарвала до него си откакто забременя с малкия. Не можеше някак. Това, което идваше лесно преди, сега се оказа много мъчително, дори противно, но го обичаше като приятел.

Като таткото на децата й.

Той беше все още добър.

И мил.

Когато си бе у дома.

 

После той започна работа за голяма фирма (баща му имаше връзки навсякъде). Изкарваше много добри пари. Там започна да работи и тя. Изкарваше добри пари. Тя си тръгваше точно в четири, за да прибере децата. Той не. Тя си бе у дома рано, погрижваше се за къщата, за пазара, за децата, за въшките им, за вечния спастичен бронхит на малкия, за вечните зимни заболявания и в осем сядаше да го чака за вечеря. Той си идваше все по- късно и по- късно. Логично тя спря да го чака. И дойде време когато той започна да си идва рано сутрин, когато заминаваше с дни, седмици в командировка, а вечерите, когато не беше зает минаваше да види майка си.

 

Тя разви маниакална обсебеност към книгите и продължи да бъде добра майка и татко. Боядисваше, слагаше тапети, ковеше пирони. Слушаше музика. Изживяваше любовта по съвместителство- гледайки филми за любов и мислеше, че това й е забранено. Приятелите й я забравиха. Време за приятели? Нямам.

 

Той бе наистина добър и каквото и да правеше във времето извън дома, тя вярваше в добротата му. Децата обаче някак престанаха да забелязват вечното му отсъствие. Само малкият седеше понякога с дни със залепено носле на прозореца и всяка идваща кола му приличаше на колата на тати. После посърваше пак.

 

Джина се раздели с илюзиите за добро семейство. Семейството- това бяха тя и двете деца, които помагаха и й се отплащаха за грижите. Мама и тати работеха в една и съща компания, но рядко говореха и там и тя започна да се чувства обидена от промененото му отношение. Беше станал неин шеф, имаше си съдружник- една зла, но красива жена, която системно я мачкаше и Джина реши, че е време да погребва митовете, че парите правят хората щастливи. Не я направиха. Носеше скъпи дрехи, обувки, бижута, той купуваше по някой парцал от тук там. Джина се усмихваше все по- тъжно. И копнееше. И мечтаеше.

 

Тя бе умна жена, тя знаеше, че има свят извън кухнята. И започна да се наслаждава на този свят. Започна да ходи на театър, на опера, на кино, на премиери и концерти. Сама или с приятел. Той никога нямаше време, а и времето у дома прекарваше в дълго и изморително вършене на нищо. Светът навън бе прекрасен. Тя заживя отново и усмивката й върна усмивката на лицата на децата. Те знаеха, че нищо не може да се случи. Мама бе там.

 

Той се промени за около година. Тя стана свидетел на най- страшната метаморфоза – парите направиха от нейния весел и винаги усмихнат мъж един звяр, изнервен, надут и винаги с демонстративно пренебрежение към хората, които нямаха. Беше забравил деня, в който тя отиде да продава старите си плочи на пазар до гробищата, за да изкарат някой лев за хляб и мляко. Беше забравил всичко.

И така през първите зъбки, до първия учебен ден, тържествата в училище, родителските срещи, на които тя винаги отиваше и винаги само тя.

 

Опита се да говори с майка му. Тя й каза „Трябва да направиш един компромис- приеми, че ти си майката, а той е този, който ще носи пари у дома, но няма да е там когато имаш нужда.” Съветът не я задоволи. Тя искаше да върне времето назад, да върне бедните, но весели години, когато той си бе у дома. Самотата вечер я убиваше. Забеляза, че децата растат по неин модел. Без да иска бе успяла да моделира в тях чувството за независимост и свободолюбие, за което се поздрави след време.

 

И един ден тя се разболя с висока температура, треска я повали и децата трупаха одеяло след одеяло върху нея. Тя успя да долази да най – близкия уличен телефон и да му се обади да й донесе някакви лекарства и антибиотик. И зачака трескава и изтощена, без глас. Дъщеря й, едва на десет направи вечеря за всички и й носеше липов чай, а малкият седеше до нея, стиснал ръката й. Той не дойде. Дойде в три през нощта с нова ютия и без лекарствата. Това бе денят, който за нея остана в историята като Краят.

 

Коледа бе минала неотдавна и той й бе подарил часовник.  Този часовник бързо отмерваше останалото им време.

 

И тогава се случи неизбежното. Тя се влюби. И това продължи има- няма единадесет години. Уви.

 

 следва...

 

 

 

Много истинска . Чакам продължение .
Четох със затаен дъх . Както всичките ти разкази .

искаХ
бързаХ
тичаХ
правиХ
чакаХ
вярваХ
и
се обезсмислих
...такива бяха времената, така се случваха нещата, вярвахме че няма и има време, а времето било умора

http://www.youtube.com/watch?v=9FZhMQIz-s0