regrets :: Oвчарска торбичка

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.03.2010 10:04 - Oвчарска торбичка

Автор: virginblack Категория: Лични дневници

Прочетен: 1649 Коментари: 5 Гласове:

Имаше окоо 45 минути до тръгването на автобуса. Тя се замота и купи вестник и двойно еспресо без захар. Както винаги се изнерви от несръчността и бъбривостта на кафеджийката. Не, тя не бъбреше с нея, а с позната, минала да се видят и да се оплаче от свекърва си.
Беше ли си взела четката за зъби? Бяха й останали около 15 минути да си приготви багажа, а знаеше от две седмици, че днес ще пътува.
При него. Сложи слушалките и отвори вестника. Не обичаше да чете глупости. Запрелиства го и прочете хороскопа си, който също беше огромна глупост.. Четвъртък. Беше нещо като “ ….ако…..ще….”. Спомни си една мисъл на някой, който й убягваше в момента- "Повечето ни изречения са във второ условно наклонение". "Ако бях …нямаше да…" или "Ако не бях …щеше да…." и други комбинации.
Притесни се. Ами ако не той не дойде? Ами ако се откаже? Ами ако всичко е някава игра? Ами ако ..? Абаче ако….? Реши да не мисли.
Седна в автобуса и опита да се забавлява с разговорите на хората в автобуса.
…ама не можеш да си представиш какъв простак. ….”
“да, да бил съм по тези места. Имам роднина там…”
“Мило, пътувам, ще ти се обадя като стигнем”
Догади й се. Защо хората са все едни и същи и всичките им разговори се въртят около….аз, аз, аз…
Тя нямаше "мило" на което да се обади. Обади се на детегледачката да види дали детето е добре и да поговори с малката. Гласчето й я разведри.
Сложи слушалките. Гледаше навън с нос залепен за прозореца и искаше да го избие и да диша нещо различно от миризмата на лук и спарено. Започна да я стяга стомаха И отчаяно й се пушеше.
Пристигнаха след два часа. Слезе, запали и се огеда. Стомахът я свиваше от бясното притеснение на очакването. Беше й по-лошо отколкото очакваше. Обади му се.
“Тук съм, отивам към хотела”
“Добре, ще гедам да дойда до два часа”. Гласът му беше вессел, дори шастлив. Малко й олекна.
Качи се в такси и купи цигари по пътя. Хотелът се оказа на един киометър.
Регистрира се и се качи. От бакона се виждаше огромна стена камъни. "Е, не съм дошла да гедам гледки".
Остави чантата и везе в банята. Взе си врял душ. Беше студено, а навън слънцето препичаше гальовно и меко. Априлска нега. Легна на леглото, изпуши 5 цигари зяпайки тавана, взе книгата и чантата си и слезе долу пред хотела. Поръча си кафе – двойно еспресо без захар и зачете. Не го чакаше още и беше спокойна. Беше красиво. Четеше книгата на Др. Сакс. “The man who mistook his wife for a hat”. Интересно нещо е съзнанието. Винаги заболява първо. Запали цигара. Облегна се на дървената седака и пусна глава назад и нагласи козирката на шапката си да се пази от сънцето. Не за друго. Мразеше срещите с директната слънчева светина. Тя прави нещата весели, а не знаеше дали иска да е весела.
Усети ръцете му на очите си. Първото нещо което усети в него бяха дланите му. Топли, големи и …слънчеви. Сложи своите на неговите и бавно ги махна. Погедна с глава наведена назад и го видя- огромни, усмихнати очи и грееща усмивка.
Години след това тя се сещаше за тази малка отомка от времето като за пристан на който да спре за малко. Дори когато него го нямаше отдавна, когато си отиде от нея, когато я погреба в съзнанието си, когато я предаде, тя му прощавше заради тази подарена усмивка, заради този миг нирвана.
Качиха се на колата и закараха наоколо. Изкачиха се високо, високо, от където се вижда целия град. Тя беше седнала на земята, той говореше неспирно и разказваше весели случки, а тя събираше овчарска торбичка , една шепа цветчета. Отвори длан и вятърът духна малките бели цветчета. Разлетяха се като секунди щастие. Нейните преброени секунди щастие. Щастието преди да знаеш истините, щастието когато истините не те интересуват, шастието преди да се влюбиш, преди агонията на любовта. Онези малки овчарски торбички, които не можем да задържим в шепа, или ще увяхнат, или ще се разлетят, а не бива да ги късаме, а не можеш да не ги скъсаш ако искаш да ги имаш. Любовта е като откъснато цвете, вехне и стъбълцето загнива с времето.
Тръгна си след 21 часа щастие. В автобуса всичко помръкна. Двадестиедночасовото шатстие отстъпи място на агонитята. Агонията на любовта.
Тя тръгна след агонията на любовта и го последва буквално там където съетът свършва и започва вакумираното безумие на един отдавна умрял или може би мъртво роден свят.
И влезе в агонията на неговото изпепелено от други сърце.
И остана в агонията на дългото чакане да я види, да я обикне, да я прегърне, заспивайки до нея.
Остана в агонията на раздялата и агонията на любовта отстъпи място на агонията на омразата.
Агнията на омразата преля в агония на безразличието, а това е най- страшната агония.
После се сети за овчарската торбичка и онази усмивка и се успокои. Бурята беше минала отдавна, бяха я залели други бури. И си каза “Той ми подари 5 месеца щастие, макар и лъжовно. И аз му благодаря за всеки миг, макар и лъжовен.”
Не бива да мразим хората, които си отиват от нас. По-добре е така, отколкото да изгнием в блатото на ежедневието и ходенето в тоалетна един след друг. Те бяха подходящи един за друг само за кратко, само докато той отскочи и преодолее себе си и след две години тя се почувства добре. Тя беше добър трамплин. Тя беше цветче от овчарска торбичка в живота му. А той искаше само да намери кауза за която си струва да умре, а тя искаше да му даде кауза, за която си заслужава да живее.
Намери я.
След две години погедна снимката му. Беше толкова тъжен.
След две години погледна негова снимка от скоро.
Беше толкова…объркан, но спокоен и шастлив.
Зарадва се.
Да си идеш когато не си желан. Да си идеш когато не си обичан.
Поздрави се.
Направи си кафе – двойно еспрессо без захар.
И запали цигара.
И заплака.
Защо ли?