Седяхме в полумрачния хол. Навън беше тихо, все едно земята беше изгоряла от убийственото слънце и се беше пръснала на тихо падащи искри които умираха в пепелта. Бях свила колене до брадичката, си, а ти седеше мрачен на малкото канапе и мълчеше. Мълчанието стържеше в мозъка ми. Страшно е. Да ме беше ударил, да ме беше наругал.....Исках да стана , да избягам, да се скрия. А исках ли?  Запрелиствах книжка. Ти стана. Не направи крачка, не отклони поглед от някава несъществуваща никъде точка. Чаках със страх. После се приближи, натисна копчето, излезе и музиката ме глътна. Така говорихме години и сега като се връщам назад помня само как потапях ръка в голямата ти длан и заедно минавахме по камъните на морската скала. Мълчейки. Това бяхме аз и той – баща ми. 

Понякога не са нужни думи и пак може да се кажат и почувстват много неща. И добрина и упрек, като въздействието е по-силно, отколкото се обеснява с думи.
Но има случай когато мълчанието е тежко и е като "буца лед".

в повечето случаи мълчанието тежи. мда. но хората не могат да се научат, че колкото по-малко и по-съдържателно говорят, толкова повече излишни неща ще паднат в една комуникация. и няма да има "ама ти не ме разбираш"