Дърветата бягаха плавно пред очите й. Беше вече хладно, но свежо и бавно покланящото се на запад  слънце мушкаше листенцата на вече пооределите дръвчета, играейки си палаво с цветовете. Едно листо се шмугна през прозореца и бавно заплува из спарения въздух в купето.

Тя стана и отвори широко прозореца и задиша с пълни гърди. Миризмата на окосена трева, на есен, на гибел я изпълни с онзи екстаз, с който я бяха изпълнили кипарисите, под които бе заспала преди години. Вратата на купето се отвори рязко и влезе жена, която веднага й заповяда да затвори прозореца. Тя послушно затвори и седна на мястото си и я заразглежда. Високо тупирана коса, много грим, видима възраст около 70 с изпъкнали от напъване жили да замени седмицата поне с петица. Извади телефон и залафи нещо на шибания си гнусен език, мрънкайки заради цените на билетите. Докато говореше бавно, но с ловкост събираше разни косми от клина си, който изглеждаше нелепо по слонската й кожа. Вратата се отвори пак и се показа младо момче, което любезно предложи списание за бездомните срещу 1 евро. Тупираната мумия махна презрително с ръка да го отпъди като конска муха, а жената до прозореца му показа празните си джобове и му даде две цигари. Той благодари и тръгна към следващото купе.

Тя се облегна и заслуша за милионен път „Show me what I’m looking for..” Мумията я загледа с пренебрежение и остра злоба. Тя стана, отвори прозореца и увеличи звука до края и затвори очи. Отвори ги след няколко минути. Мумията беше изчезнала.

Към другото купе да обменя флуиди с някой нафталинов Гюнтер.

Душата й полетя с музиката и с листата край пътя. Загледа с нега стадата и конете бягащи из поляните. Стана и взе куфара си. Сложи го до себе си и реши да зачака следващата спирка. Влакът спря на някаква порутена гара. Тя затърча задушавайки се навън и седна на пейката на стара и олющена гара. Приближи се коте, тя извади остатъка от сандвича си и му давапе като на бебе. Нямаше никой.

Запали цигара и махна слушалките. Беше тихо като в гроб. Слънцето почти се бе скрило и здрач заля полята и замириса на нощ.

Реши да тръгне към селото, което се виждаше на около два километра, ама не й се занимаваше нещо.

Запали пак.

Чу стъпки и видя мъж.

Без куфар.

Седна до нея и й поска огънче. Тя го погледна в очите и го погали мислено. Беше толкова изгубен. Повече от нея.

Имаше малко кафе в сака й и го разделиха. Заприказваха се.

Иде есен.

Да.

Ще е студена зима.

Вероятно, но може би ще има красива пролет

Уморен съм.

И аз.

Обичам силно кафе с много захар.

А аз с мляко и без захар.

Всъщност тя не говореше с думи, а с очи. Беше толкова спокойно. Сигурно. И единственото сигурно беше, че ще си кажат скоро „Сбогом”.

Накрая той събра смелост и  попита за къде пътува.

Не знам още, сега сменям влаковете. А ТИ?

Той наведе глава и каза „Отивам си у дома, съпругата ми ме чака.” Не се усмихна.

Кога ти е влака?

След час.

Тя заприказва някакви весели неща и се заигра с очите му. Бяха оцветени в багрите на падащата нощ. Той изглеждаше тъжен.

Има ли други влакове по това време попита тя.

Има един, който идва пет минути след моя и върви пак на север. Ти...ту тук ли ще останеш?

Не знам, не съм решила още. Ще реша после.

И „после” дойде. Влакът му спря, той стана бавно, тежко, прегърна я и каза „Желая ти всичкото щастие на света.” Тя се усмихна и каза „Бягай, ще изпуснеш влака.”

Той се качи и тя видя как сяда до прозореца, сам, унил и леко гузен. Тя  се усмихна ослепително и махна арабйската за сбогом. Влакът му се превърна в малка точка на хоризонта  и потъна в мрака.

След няколко минутки спря другия. Тя пушеше предпоследната цигара.

Е, какво пък , трябва да се добера някъде, където има цигари и се метна във влака секунди преди да потегли.

Намери празно купе и седна. Затвори очи и се унесе. Котето се бе качило с нея.

След около десет минути влакът рязко спря. Тя се огледа. Не беше гара. Съобщиха, че има повреда по линията и ще изчакат около час.

До нейния влак бе спрял друг влак.

Тя надзърна и го видя опрял нос до прозореца, загледан в нищото. Сложи пръсти в уста и по момчешки свирна. Той я видя и скокна. Разстоянията са само мостове си помисли тя.

Гледаха се един час бе да могат да си кажат и дума.

После тръгнаха.

В два различни влака, но винаги вървящи паралелно.

Не беше любов, не би било възможно. Знам ли и аз. Не ги рбирам тези неща.

Беше онова чувство, че паралелно до теб, когато слънцето изгрява, когато залязва, когато е нощ и луната е там- виснала като узряла ябълка, когато е сняг, дъжд, когато дишаш, спиш, бълнуваш, мечтаеш, когато сърцето ти тупка, когато прескача, когато плачеш и се смееш има някой в съседния влак, който да го прави с теб и да избърше сълзата ти с поглед.

Реалността на нереалното е може би романтика в чистия й вид. Абсурдна, луда, крехка.

Абе защо всичко е толкова оцапано от сажди и смърди на машинно масло? Пак нямам въздух. Коловозите....

 

Разбирам ви напълно..............просто аз нямам дарбата да го опиша така. Продължавайте да пишете, винаги ще имате поне един читател в мое лице :-)

да погаля някого мислено :))

Пишеш супер увлекателно! Много ми харесваш! :х