Мравката Алберта, с която си вече познат, била странна особа. За разлика от повечето мравки, тя пропилявала времето в необичайни занимания. Останалите мравки я отбягвали, защото имала смешна скъсана шапка и изобщо не я било грижа за идващата зима. Някъде в далечината се чувало “Winter is coming”, но това бил само онзи вълк, който бил фен на Игра на тронове.

Та това лято мравката Алберта прекарала в съзерцание и наблюдение на флората и по-скоро на фауната на гората и още по-конкретно на живота на едно мече, което живеело съвсем само в мечешката си къща и си правело мечешките си неща. Казвало се Хъни. И то не защото ядяло мед, а защото било такова едно обло като буренце и сладко като мед.

В записките на Алберта се намирали всякакви полезни данни за психологията на странната мечка: Става рано, оправя си леглото, проветрява бърлогата, пие чай от мента, всяка сутрин отива до езерото, сяда на един пън и гледа водните лилии, после се връща, взема една пробита лейка, пълни я с вода, връща се на езерото, полива водните лилии с останалата вода, пак сяда, пак ги гледа. По обед се връща, хапва, дремва и следобед пак на езерото с лейката и пак празни съзерцания към лилиите. Когато луната изгрее, Хъни блее към звездите, проронва сълза, понякога две,  казва лека нощ на светулките и жабите и се прибира у дома си. В дни за пране и готвене, Хъни остава по-малко край езерото, но за сметка на това си лягал по-късно.

Алберта веднага решила, че Хъни е романтично мече и обича цветята, но когато лятото се претърколило, когато пожарът на слънцето полека започнал да гасне, когато задухал есенният вятър и заваляли първите враждебни дъждове, Алберта решила, че на Хъни му хлопа дъската.

Е, сега… защо? Защото една сутрин денят се събудил мрачен, сив в повече от петдесет нюанса сиво, кленовите листа блестели по росната съживила се трева като червени рубини, а птиците се виели в небесата и си подвиквали „Да бягаме, да бягаме. Иде глад и зимааааа”. Жабите се окопавали, зайците бързали по задачи. Алберта се сетила, че няма нищичко за зимата, ама решила, че това е незначителен проблем и пак застанала на наблюдателницата си да гледа какво прави Хъни в дъждовни дни. Записала е дневника си: Хъни в дъждовни дни и задебнала с лист и молив в ръка.

Хъни извършил всички рутинни процедури по тоалета и закуската си, отворил вратата и се усмихнал на прохладното свежо време. После взел един надупчен чадър, напълнил течащата лейка и тръгнал да полива водните лилии.

Алберта тръгнала след него, падала и ставала, краката й затъвали в локвите, плувала брус и после бътерфлай из гъстата кал да го догони. Добре, че Хъни вървял бавно. По едно време вятърът я понесъл и без да иска кацнала на папийонката на Хъни. И те тогава Алберта решила, че Хъни има някое и друго развито болтче в мозъка. Той се усмихвал така сладко, по-сладко и от Хари Стайлс и Хардин взети заедно, а очите му греели като изумруди. Гледал водните лилии и ги галел с очи, обожавал ги, сърцето му тупкало като барабан на духов оркестър, а водата капела през дупките на чадъра му. Алберта се стискала с крака и предни крака за конците на опърпаната папийонката и накрая успяла да извика.

- Хъни, ще падна бе, я дай малко по-сериозно.

Хъни, който й на мравката път струвал, веднага я покрил и я успокоил, че няма да падне, сложил я да се закрепи, не се разсърдил на постоянното й врънкане и мърморене и след като ситуацията се успокоила, той седнал на пънчето си и загледал лилиите.

- Хъни, я ми кажи каква е тая работа с тези лилии. Що ги поливаш като живеят във вода? С пробита лейка? И в дъжда? И под надупчен чадър?

- Обичам ги.

- И? Няма логика, Хъни – казала Алберта. – Като ги обичаш, направи нещо друго за тях. В това няма СМИСЪЛ -

- Как така да няма? – изгледал я Хъни шокиран и ококорен. – Ако обичаш някого, се грижиш за него. Не гледаш само как го брулят ветрове, как го гори слънце, как го засипват гръмотевици, как го вледенява студа. И без това трябва да чакаш доста време да се размрази и да се прероди, за да го видиш пак.

- О! – въздъхнала Алберта и захапала устната си като героиня от романтична книга. Изчервила се, просълзила се.

- Ами ти, Алберта, я ми кажи каква е тая работа с тая… Ох, всички в гората казват, че си малко куку. Заради… такова де… тая шапка. Видяла ли си я, че съвсем си се е разплела? И цвят няма.

- Обичам я. Направи ми я едно диво прасе. С клони я изплете, с цветя я накичи, и даже и… абе, то много сложно за разказване… ама на, заклаха го. Питам се ако го бях поливала като теб, дали щях да го опазя?

- Бе то аз не ги поливам много много. Нали гледаш лейката куха. Обаче знаят, че съм тук, виждат ме, знаят че няма да ги оставя и се завръщат точно в това езеро, всяка пролет.

- Ма моето прасе стана на луканка, бог да го прости. Хората го изядоха, Хъни. Хората.

- Те хората… Хората са като градушка, Алби – въздъхнал Хъни. – Изсипят се, смажат всичко и се стопят. После идват нови, но където са минали, добро не е останало.

В този миг вятърът, който никак не бил романтичен, се ядосал, събрал в дробовете цялата си сила и духнал върху папийонката на Хъни. Алберта полетяла с разперени крака, шапката й паднала в езерото, целият й живот минал като на лента през очите, цопнала в студената вода, борела се за дъх. Едно тънко гласче в съзнанието й казвало саркастично „Добре че не се гърби за прехрана за през зимата”. Очите й се затваряли, представила си любимото си прасе и даже го виждала как я вика в далечината, когато изведнъж две меки ръце я поели, вдигнали я нагоре. Две красиви тъжни очи я гледали и полюлявали, греели я с мека топлина.  

- Не е време. Скоро ще си отидем – говорела гальовно лилията. – А той е толкова сам. Остани и се грижи за него. Ние го обичаме и затова винаги се връщаме тук. Но когато ни няма е тъжен. –

Лилията избърсала мокрото тяло на Алберта, пресегнала листенцата си и вдигнала мократа й шапка, поизтърсила я, сложила я на главата й и я пуснала на брега.  

Когато дошли студените ветрове, Хъни плакал за своите лилии, но Алберта бършела сълзите му и му разказвала за причудливи места и неща. Някои си измисляла, но повечето били истина. Пиели чай и брояли снежинките на прозореца, седели пред напалената камина и Алберта пишела разкази, които му четяла всяка вечер. Хъни ту се смеел ту поплаквал, ту бършел радостна сълза. И бил щастлив.

Топлели се трудно, защото Хъни се ужасявал да не я смачка. За Коледа Алберта успяла да подлепи пробитата лейка. А Хъни й направил нова шапка, което било много трудно, защото пръстите му били така месести.  

Когато дошла пролетта, двамата започнали да ходят до езерото и да чакат завръщането на лилиите.

И никога не било скучно.

И винаги било весело.

Само мъъъничко тъжно, защото всеки носи болката от миналото си. Било то в шапка, било то в папийонка.

И защото любовта на една Алберта към една мечка не може да замени любовта по загиналите лилии, както любовта на едно Хъни не може да замени любовта по едно заклано прасе, но може да направи болката поносима и нощите топли, а дните цветни. Като светлинки на въртележка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Много увлекателно.
Поздрави на пухкавото Хъни!

Тъжна приказка. Ама - приказка...