-         Какво се промени в живота ти през последната година?

-         Доста неща. Научих се да бъда тиха и страхлива. Научих се да ям с финес това, което ми поднася живота. После да го драйфам. Ако преди мислех, че мразя хората, то само съм си мислила. Едва сега разбрах какво е нихилизъм и удобно се настаних в него.

-         Защо отричаш всичко и си вечна контра, „влизаш рязко” в диалог, противоречиш си, не винаги си права, а се изказваш като инстанция.

-         Защото единствената инстанция, която знам съм аз. Противореча си, защото толкова не съм наясно със себе си, че чак се загубвам. А и едно нещо може да се погледне с различно око. Настроенията ми се менят, не мога да контролирам това, не мога да контролирам и гнева си.

-         Но ти очакваш хората да се държат според очакванията ти. Това е глупаво. Може би те очакват да се държиш според техните очаквания.

-         Изобщо не ме интересува какви са техните очаквания.

-         Защо си станала страхлива?

-         Не точно страхлива. Но да, страх ме е от трима души, а и тримата не са в живота ми. Но при всяка комуникация с всеки от тях ми се подкосяват краката. Дори и да е само писмена. Обаче винаги казвам какво мисля. Ей от това ако мога да се отуча… Бе няма цедка на тая уста бе.

-         Какво постигна?

-         Нищо.

-         Какво загуби?

-         Време.

-         Какво искаш да постигнеш?

-         Не знам. Нищо няма смисъл.

-         Това е ужасно. Живееш ли?

-         Да, обичам се, следователно живея. Онзи ден четох някаква тъпня как да се научим да се обичаме. Няма такава измислица. Да седиш, да се гледаш в огледалото в очите и да се обикнеш. Всеки човек обича себе си, първо и най-вече себе си. Инстинктивно му е заложено. И трябва да обича себе си заради децата си, заради родителите си.

-         Много глупости четеш.

-         Да. Не… не много.

-         Какво ти донесе славата?

-         Врагове, стотици врагове.

-         Мечтаеш ли си все още за…

-         Да, разбира се. Това никой не може да ми го вземе.

-         Някой казвал ли ти е нещо мило наскоро.

-         Зависи. Може би… да… „видях парфюмът ти, нищо че не мога да те чуя вече”. И знаеш ли, сега ще ти призная. Преди седмица не знам какво ми стана. Ей така изведнъж грохнах, нямаше и десет сутринта, без причина, без повод, всичко ми дойде повече от цялата болка на света. Може би причината беше, че дъщеря ми прекара половин ден да рисува картинка от любима приказка и нарисува един наистина смел оловен войник, с един единия крак  и до него малко крива балеринка, но изглеждаха влюбени. В моите очи. И в нейните. И след цялото това усилие, учителката дори не обърнала внимание и й казала, че „Оловният войник” не е в задължителния списък на литературата за четене. Беше порицана, задето казала „Е, лук ли да нарисувам за Лукчо?” Та ми дойде май много. Но не само това. И започнах да викам и да крещя и да псувам по целия шибан свят, по всички мозъчни скопци, по всички, които не знаят какво е умора, по всички, които очакват да си там за тях когато им трябваш, по всички, които те вземат за даденост и там, айде да не изпадам в самосъжаление.

-         Ти винаги се самосъжаляваш.

-         Всеки се. Айде да не се правят. И какво ти разправях… А да,  и плача с глас, ама вия чак. И тя дойде, прегърна ме уплашено и  каза: „Мамо, не плачи, феите не плачат.” Може би това. Не знам, хората не са мили с мен. Децата са.

-         А искаш ли да са.

-         Хората не ме интересуват. Няма обаче да ги оставя на мира докато те не ме. Децата са друго.

-         Защо пишеш само гадни неща, тъжни, някакво сополиви драми, някакви битовизми, на хората им се драйфа, все мрънкаш, бе кофти е, погледни отстрани.

-         Защото едно прелестно чувство не може да се разкаже.

-         Е, как да не може? Може да се гледа на смешното.

-         Аз не мога. Ето сега ми иде да ти разкажа за срядата. Бяхме с децата в гората. Там има много кестени. Беше слънчева, росна утрин. Нямаше девет и половина. Знаеш какви са цветовете през есента. Едни такива нереално засилени, ярки… Газех из росата, миришеше така хубаво. И скръбно. На паднали листа, на умрели листа, на… как да е.  И има едно дете, то ново, Давид. Давид плаче всеки ден по пет часа. За майка си плаче. Те са сърби. И като плаче, чак бучи. Хващам го за ръка (сега шефката я няма и май е по-спокойно, поне не ми викат като проявявам чувства), той бучи, аз го дърпам и тръгваме да събираме кестени. Намирам един в тревата. Знаеш ли колко са красиви пустите му кестени? С росата по тях. И се загледах в един, вдигнах го към слънцето, росата свети по него. Като кехлибарено топче. И докато блеех в кестена, Давид застанал до мен и ме гледа и гледа кестена и мен и пак кестена. И не реве. Отворих дланта му, пуснах кестена вътре, затворих дланта му и му викам „За мама”. Прекарах цялата сутрин да събирам кестени. И той не плаче вече. Подредих си седем в купичка.

-         И?

-         Ми нищо.

-         Какво ми казваш с това.

-         Видя ли, красотата не е интересна. Всеки е виждал кестени. Пък и хората се радват на снимки с красиви неща. Кой го ебе какво пишеш с красиви думи.

-         Ами откажи се.

-         Защо? Аз не го правя за някого, а за себе си. Но е време. За всичко е време.

Посегнах към цигарите, запалих втората, погледнах я. Тя засмука цигарата срещу мен, махна отчаяно и каза:

-         Изглеждаме смешно. Това „интервю със себе си” не стигна до никъде.

-         Да, защото не са правилни въпросите ти.

-         Не въпросите, отговорите не са ти правилни.

-         И к’во правим сега?

-         Пишем розАви романи. И другия път като вървиш, гледай да не блееш толкова много към самолетите, че ме боли коляното.

-         Аз си харесвам РозАвия роман. Той си е за мен. Кара ме да се усмихвам.

-         Не се усмихваш вече.

-         Не, не се, излъгах. Не се и смея. Не, не , чакай, днес се смях много. Със сълзи.

-         Да бе, видях те.

-         Какво правим сега?

-         Гледах картата… на света.

-         Е, някои неща не се променят. Ако не бях принудена да живея с теб, до сега да съм ти теглила една майна.

-         Майната ти.

-         И да си боядисаш косата.

-         Знам беее. Ама няма да я режа.

-         Бе има нужда от малко…

-         Ставам, имам да простирам.

-         Не оставяй прането в стаята, не мирише хубаво.

-         Да си видяла балкон?

-         Уф, не спря да мрънкаш.

 

Загасих цигарата. Да, аз обичам себе си и съм в пълна хармония със себе си. Във всяка връзка (със себе си) има и драми, но не са нерешими. Иде ми да се цуна. J

 

Нещо мило, мило?

...целунете се Ти и Ти и се сдобрете... :)
Готино! :)

Блак, давай РозАвия!:(

Де да можеха други хора да го правят заслужено със себе си.
Пък то точно ти ....

(както се казва в някои отношения)

нема да се даваме:))

си остани такава,друга едва ли можеш да бъдеш:)

:) хубаво е вътре бе, в текста...

o, тези дни съм на розАва муза :) Паодкарвам аз драмата там, че забравих какво стана, а и идея нямам какво има да става хах

дано повече хора се замислят какво става с живота им.