Всяка сутрин на път за работа минавам да купувам вестника му. “Cyprus mail”. Влизам в хотела, правя тоста му, слагам бяло feta cheese, шунка, домат, яйце, портокалов сок, после премервам 5 капки от лекарството му в чаша вода И се качвам да му ги занеса. Петър дошъл в Кипър преди 13 години с жена си, купили апатрамент от собствениците на хотела. Били щастливи години. После жена му починала, погребали я в Кипър. Минали още две години, станало му трудно да се грижи сам за себе си, все пак 81 години са 81 години. Моите шефове му предложили да им прехвърли апартамента обратно и да го гледат в хотела при условие, че си плаша за лекарствата и за другите си разходи извън хотела. А те не бяха малко, като се има предвид, че го скубеха безогледно, давайки му бутилка бренди от бара на цената на 7 от магазина. Пишеха “Посещение на лекар – 120 евро”, а той е с европейска здравна карта и посещенията бяха безплатни, както бяха безплатни и лекарствата му. Той не знаеше това, защото от два месеца склерозата му се засили бясно и човекът направо си откача. Помнеше с подробности случки от детството си, а в същото време забравяше че е обядвал преди 30 минути и си поръчваше нов обяд, които вече му charge- ваха. Преди два месец беше ок, излизаше всеки ден, отиваше на пристанището, купуваше си сладолед и вестник, после пиеше няколко брендита и обядваше при мен. Лафехме много.

Един ден онези малоумници продадоха апартамента, извлачиха всичките му вещи и ги изнесоха по домовете си. Обзавеждането беше скъпо. Техниката също. И СЛЕД ТОЗИ ЕДИН ДЕН ДОЙДЕ ДРУГ ЕДИН ДЕН, КОГАТО ТОЙ ПОИСКА ДА СИ ИДЕ У ДОМА ДА ВИДИ АПАРТАМЕННТА СИ и да види какво става с вещите му. Взеха му ключовете от колата, взеха му колата, не му позволиха и той някак разбра... и някак почна да откача. Започна да ме пита по няколко пъти на ден дали жена му се е върнала от пазар, дали сестра му е взела колата, дали колата му е пред апартамента му... дали... а аз трябваше всеки път да му казвам истината. После дойде лекар. Изписа му тези капки за склерозата. Нийкои не се грижи да му ги дава и когато аз не съм на работа никoй не му ги дава. Всеки вика “че аз да не съм медицинска сестра!”. Не бива да се комбинират с алкохол, но те го блъскат с бренди, защот плаща за това. Оставят таблата с храната му в стаята вечер и сутрин го намирам полазен от милиарди мравки. Безпомощен да се оправи сам, да се почисти. Истината е че във всяка нормална държава този човеч щеше да е в болница, за него да се грижат лекари и санитари, и да, това ще стане, но когато му свършат всички пари... ще го бутнат в някои дом и край с Петър, защото кой ще плаща за този дом никак не е ясно.

Един ден слезе при мен и ме помоли да му помогна да си намери обувките. Качих се, извадих куфара. Беше събрал всички останали вещи от потопа на един живот в един куфар - няколко часовнка, трябваше да им се сменят батериите, подари ми ги, после шефката ми ги взе и каза че тя ще ги оправи. Имаше писма, няколко картички, чадър, малко дрехи, малко лекарства и едно мече досущ като това на mr. Bean. Даде ми го и каза “Грижи се за него, той е на 50 години”, бил първата играчка на дъщеря му. Сложих оръфания теди до “моите си неща” и се замислих, че аз бях като него, с няколко куфара живот по средата на нищото, няма мост назад, няма път напред. Има само сега. Стисната от спомени, полазена от страхове и с нарастваща омраза към човешкия вид. Търся болкоуспокояващо за сърдечна болка. Няма ли да се случи чудо и да прелеее цялата тая вода и да залее всичките натворени лайна И помия, натворени не от друг, от нас. Засрали сме пейзажа до неузнаваемост.

Преди няколко дни, началото на декември бяхме с малката на морето, легнахме на тревата (тук плажове почти няма, има треви), палмите не се помръдваха. Беше кротко и страховито тихо. Морето беше гладко, много прозрачно и спокойствието ме заля. Малката легна върху мен и сме заспали под парещото декемврийско слънце. Един глрус кацна до нас, поседя, пообиколи ни и си тръгна. Нямаше туристи, нямаше никoй. И изведнъж се появиха няколко кипърки с около 6 деца, извадиха торбите от Макдоналдс, кутии от бомбони, заврякаха, децата пищяха. Малката обърна към мен грейналото си порозовяло от слънцето лице И леко сънливо ми каза “Да си вървим у дома или да идем да потърсим черни камъчета на нашето място”. Станахме и бавно се отдалечихме от хората. Намерихме едно гладко черно камъче, прибрахме го да го добавим в колекцията. Имах едно евро, 5 дена до чека със заплата, бях по къси гащи и тениска, а кипърки бяха с ботуши И  кожени палта на 27 градуса жега. Децата им бяха по ботуши по дяволите. Загледах се в безмълвните листа на палмите. Един човек ми беше подарил 50 годишното си мече. Значи бях заслужила нечие доверие. Аз съм родена 200 години преди слънцето. Нищо не можеше да ме убие или събори. Даже на връщане видях приятелката на бившото ми гадже. Не усетих нищо. Усмихнах се учтиво, казах “Здравей”, тя ме подмина с “достоиството на простака”. Смях се с глас.

Животът е прекрасен.
За този, който умее да играе тая игра. Заслужава си дори само да срещнеш старецът от стая 309.

Дам, болката е интернационална.

Много добро! Браво! Заслужава си да е в ИЗБРАНИ :)

Как така по-рано не попаднах на теб. Няма по-вълнуваща приказка от Живота.

vsi4kite sa takiva. ima i po-valnuva6ti. syjalqvam za maimunicata, pi6a ot 4ujbina mamka mu.

хубав разказ

продължаваш да пишеш добре :)

Гери, животът е прекрасен...
Поздрави!

Разбиващо!

е интернационална!
а текста тотално ме разби!

Благодрая! Толкова хубава история, но и тъжна! Замислих се, че това можеше да е моят дядо, ако не бяхме до него сигурно и той щеше да е в същото положение.
Желая ти усмихнат ден!

Животът е хубав дори когато не е , поздрави !

и все пак позитивно...

Няма ли да се появи нещо приятно и всеки да се порадва, колкото и малко, но да се порадва. Едно малко, черно камъче...

hah, ne e dori sme6no. starostta e ujasna..kogato si sam. ili kogato si sam vsi4ko e ujasno ...bezsmisleno