Тази година съм решила да драскам само хуморески.

Уча се, уча се от „мъдреците” на новото време.

Днес научавам че в тоя живот  (не знам за другите животи) не трябвало да приемам нищо за даденост. Е, добре, навън не е зима, няма лед, пеят птички, дърветата са нагиздени с листа и нямам паник атаки, имам самолетен билет... Не, навън не е зима и плувам в щастие. Не, щатието не е кафеникаво, а розово. Днес не съм на хиляди километри от любимите си, дет’ се вика – там съм, на място.

Ето, вече ми стана по-добре.

Научавам също, че задно с това горното трябвало да извършвам големи дела. Голямо дело е относително понятие, но ако за комшийката от съседната сграда голямо дело е да излезе в пет сутринта и да рине несъществуващия сняг с лопата, то за мен жената е глуха или просто самотна. Но нещата не бива да се приемат за даденост, нали така. Искам да направя едно голямо дело. Даже две. Даже съм си ги набелязала. Искам да спася кученце от удавяне, ама то къде да го намеря. Искам да спася човешки живот, ама не станах лекар, а дрскач по стените. Кенефната литература обаче е сочна, нали? Може и да е дело, не знам.

След като се направи великото дело, умните картинки учат, че трябва да искаме малко, даже нищо. Хах. Ок, няма да искам, нищо не ща. Не ща и да правя велики дела, да ги правят тез, дето се лакомят за велики дела.

След като вече сме поискали да направим едно велико дело, а после сме решили да не искаме нищо, трябвало да се усмихваме. На кое бе джанъм? Ти виждал ли си живота в очите? Ти гледал ли си болката в зеницата, ей на така – дълго, докато те прободе чак през ребрата и излезе от тялото ти, за да те удари като парен чук по главата. Е, ако не си, може и да се усмихваш постоянно като идиот. Ето, пак се подхлъзнах и пак няма да стане хумореска.

Мечтай вика. ОК – казах и станах да си извадя пуканките да гледам на живота като на кино.

Смей се с глас. ОК – чакай си намеря смеха и гласа.

Осъзнай колко си благословен. Ако имам право на въпрос – от кого? Иначе да, така е.

Та по този повод:

Един ден на малка пазарска улица застанало младо, скромно, оскъдно облечено момиче. Едни й казвали Натали, а други Надали. До нея седяла табелка „Прегърни ме.” Минали двама приятели. Приятел 1 и Приятел 2. Спрели се, огледали я и се заприказвали пред нея.

П1 казал: Тая колко ли взема за една свирка?

П2: Може да не свири. Може пък да иска да я прегърнат – изкискал се другият.

П1 се обърнал към Нат(д)али и попитал:

-         Каква ти е тарифата?

Момичето се изчервило и отвърнало шепнешком:

-         Не знам. Колко се дава за прегръдка?

-         Видя ли? – казал П1 на П2. – Всяка курва си има цена. Всяка друга жена също. Тая обаче е нова.

П2 се приближил към момичето и казал:

-         Искам да те прегърна. И ще те прегърна, но кажи ми защо си тук?

-         Защото искам да направя едно велико дело – усмихнало се момичето.

-         Какво дело?

-         Да те прегърна. Хората не осъзнават колко са… непрегърнати.

-         И си застанала тук да ги прегръщаш?

-         Да.

-         А луда ли си?

-         Не знам. Луда ли съм?

-         Да. Колко пари вземаш за една прегръдка?

Момичето се усмихнало, черните й очи блеснали, силен порив на вятъра пронизал тялото й, кестенявата й коса литнала и се усукала около лицето й. Тя бавно вдигнала ръка, прибрала я зад ушите и извърнала глава.

П1 и П2 тръгнали и коментирали къде ли е скрит сутеньорът й, дали има 16, че рекламата й била добре измислена… След минутка се обърнали и се спрели. До момичето бил застанал възрастен мъж. Погледнал я кратко и се привел към нея. Тя леко се повдигнала на пръсти, обвила врата му така, както дете прегръща баща си, сложила глава на рамото му и останали така дълго време. Възрастният мъж свалил шапката си и я сложил на главата на момичето.

-         Студено е – казал. – Благодаря ти.

И тръгнал усмихнат. Дет’ се вика – летял. Подминал П1 и П2 както котка подминава кучкарник. Двамата приятели се спогледали безмълвно. И тогава към момичето се приближил мъж с дете.

-         Тате, искам да прегърна тази какичка.

-         Не! Може да е болна или мръсна.

-         Когато съм болен, ти ме прегръщаш.

-         Не казах! Това, което дава каката не е за деца.

-         Ако прегръдките не са за деца, какво им остава на децата? – попитало замислено детето.

После рязко се отскубнало от здравата длан на баща си и изтичало при момичето. Тя приклекнала, усмихнала се, лицето й било като сърце. Детето увило ръце около шията й и сложило глава на рамото й. Тя го вдигнала и се завъртяла като кънкьорка без кънки. Вятърът не успявал да ги догони. Детето се смеело. После задържало ръката й за малко, неохотно я пуснало и се върнало при баща си, който бил извадил мокра кърпичка да му изчисти ръцете. Лицето на момичето сияело. П1 и П2 тръгнали по пътя си безмълвни.

Вечерта П1 влязъл у дома и казал на жена си:

-         Искам да те прегърна.

-         Ах мизерно лайно таковаааааа! С коя курва от работа си бил днес, нещастен боклук такъв.

П2 решил да мине да види баща си.

-         Тате, искам да те прегърна.

-         Казвай направо колко пари искаш.

Възрастният мъж се прибрал и погледнал снимката на дъщеря си. Не я бил виждал от толкова много време. А и картичка май не получил за Коледа. Но му било топло и хубаво.

Момченцето се прибрало у дома и написало съобщение на майка си: „Мамо, ела си по-рано тази вечер. Искам да се гушна в теб преди да заспя.” Мамата отвърнала веднага: „На съвещание съм, кажи на татко ти.”

А Нат(д)али се прибрала в малката си стая, седнала на леглото, погалила бебешкото челце, навела се и го целунала. Устните й останали там дълго, дълго.

-         Взех си топлинка, донесох и на теб – и се мушнала в кревата до спокойно спящото бебе. Била само на 18. Била само сама.

 

На другия ден на мястото, където било застанало момичето, имало само табелка: „Показах ти как става. Опитай сам.” П1 и П2, които пак се оказали съвсем (не)случайно там се спогледали. П1 казал:

-         Може да е малко гейско, ама искаш ли да ме прегърнеш.

-         Бе по-добре да си разменим само шапките.

Добротата е наивна, оскъдно облечена, открита, невинна и не е за всеки. Големите дела са всъщност едни малки такива неща, а като ги правиш те мислят за луд. Добротата е лудост. Човек може да се смее искрено, когато е разбрал какво е състоянието на липса на смях. Човек може да оцени щастието, само след като е минал през ада.

Е, опитах, исках да е смешна. Не се получи. Другия път обещавам. Почти. Всъщност вчера ми се случи нещо което още ме усмихва. За теста по обща култура децата в училището на малцето имат да учат как се прави какаото, за планетите, за лунните цикли, за паяка и паяжината, за електрическата книжка и… имат да научат наизуст следния цитат от Айнщайн: "Zwei Dingen sind unendlich: das Uiversum und die Menschliche Dummheit. Aber beim dem Iniversum bin ich mir noch nicht ganz sicher. Само две неща са безкрайни - Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен." Понякога тази даскалица ме изумява позитивно. Май ще се окаже, че прегръща по друг начин.

И последно: не е нужно да чакаш деня на прегръдката, на благодарността, на любовта, на майката, на таткото, на детето, на всякакво други нови дни на нещо си. Прегърни (се). Момичето ти показа как става тая работа. Или си смени шапката с някой. 

 

 

 

 

 

 

Сигурно си е дар от бога, но почти всичко което пишеш ме докосва......... Keep walking.......

Благодаря. Не знам за даровете от бога. Знам за даровте от дявола. :)

ШАПКА?

Имам наушници и една сива, вълнена с папулка, че голяма зима в таз виена. Но ако имаш каска, че ми падна ена буца лед на сантимерти от главата от един покрив... :) Ама ако няма - каквото има. :)