-         Що си заел тая поза? Не можа ли да долазиш до кревата поне?

-         Ми тоя хълм много стръмен и съм по джапанки и паднах и едва събрах сили да падна до вратата. Хахаха. Колко е часа?

-         Минава полунощ. Трябва да си поспал след последните 5 двойни шота бренди в кафенето.

-         Има ли бира?

-         Има две.

Той се заклатушка към хладилника, извади с алкохолен финес една, отвори я все едно отваря буре с отлежало вино и бързо нагълта половината.

-         Трябва да си вървя у дома.

-         Ти нямаш дом, бе льохман.

-         Имам, ей навън какво е хубаво. Топло.

-         Бе не ме дразни с простотии, уморена съм до смърт, искам да си легна.

-         Ама ти не разбираш. Аз не мога да остана тук.

-         Не те държа, заминавай ако искаш, ама изтрезней първо след някой месец.

-         Ти не знаеш нищо за мен. Никога не питаш.

-         Ми кажи ми, но кратко.

-         Аз съм бил седем години в затвора.

-         За?

-         Кредитни карти. Бях на 22.

-         Е, и?

-         Не се ли плашиш?

-         От кое? Че половин свят краде, а само теб са хванали?

-         Не те ли е страх? Можеш ли да ми вярваш?

-         Че то да има да взема нещо от мен, да се замисля, ама то няма. Не си тука заради парите ми.

Бурен смях.

-         Друго има ли?

-         Да, пет години бях на кока, за това избягах от там.

-         Добро утро! Е, аз пък съм била сляпа да не съм ти забелязала ноздрата. Сега и да искаш, няма. Друго? Давай, че искам да вляза в банята.

-         Имах много....обемист хазартен навик. Десет години. Спрях отдавна.

-         Не си спрял нищо, фактът че си тук си е чиста проба хазарт.

-         Е, да може и така да се каже, ама ти си по- голям комарджия от мен, аз поне залагах на коне, ти на хора.

-         Е, нямам избор, ти си все пак най- желаната партия наоколо. Трябва да си поддържам реномето, а и ти твоето, че бяха почнали да разправя, че си гей. Влизам в банята. Не се търкаляй по хълма ако решиш да си ходиш.

 

Тя влезе в банята. Пусна обилно ледената вода и я остави да тече. Беше сигурна, че са го хванали бесните и ще е тръгнал да спи някъде по поляните. Жалко, едва ходеше. Пиянде (което винаги си знае безкрайния лимит), комарджия, наркоман, затворник. Добро досие. Боже, какво правя аз изобщо? Нямаше ли един нормален за тебе бе?

Каквото, такова.

Отвори рязко вратата на банята, готова да се хвърли с рев на кревата. Сама и притеснена къде ще се запилее и къде ще спи.

Той бе останал, седнал на масата усмихнат с всичките си зъби, кафето й беше направено, извади цигара от кутията й, запали я и й я подаде.

-         Защо всъщност си тук?

-         Защото се чувствам жив с теб. А ти защо избра да ме имаш?

-         Аз имам едно голямо нищо.

-         Наричаш ме нищо?

Смехът му беше толкова гърлен и мощен.

-         Лъжа. Приеми, че ме влече хазарта. В случая съм заложила на най- куция кон.

-         Наричаш това прекрасно мое лице с това фино мое тяло кон?

-         Ми не си хубавец.

Тя задърпа от цигарата и бързо запоглъща кафето. Пое дъх.

-         Добре. Аз дойдох тук без една стотинка, ти ми помогна с последните си 10 евро, намери ми квартира и работа, за да се отървеш по- бързо от мен.

-         Добре съм се отървал като гледам.

-         Не ме прекъсвай. Когато си усмихнат, ти си най- хубавия реквием, който съм слушала. Ти продаде пръстена си, за да купиш ботуши на малцето. Ти си винаги наоколо, когато паднеш, да мога да те вдигна.

-         Това последното беше грозно.

-         И ти си мъжът, който обича детето ми повече отколкото обича мен. Останалото няма значение.

-         Тя каца утре, нали?

-         Да.

 

На другия ден той отиде в тременс на работа, тя хвана стоп към обяд до летището и зачака разтреперана от притеснение дали ще отворят колесника навреме.

И тогава го видя. Беше сложил костюма си (единствения, но много скъп), бялата си риза, вратовръзка (убийствената жега изобщо не го притесняваше), обувките му бяха безупречно излъскани и  в ръка държеше нещо увито в бакалска хартия. Зачакаха напрегнато.

-         Взех кола, да не ходим пеша. Детето не може да го прибереш с багажа на стоп.

-         Благодаря. Какъв е тоя пакет?

Той срамежливо го отвори. Беше една от онези малки, фини, нежни дървени кукли, които вече рядко правеше. Беше неусмихната, но жива с дълги до кръста коси, невинно детско лице, бяла рокля на пеперуди.

-         Много е красива.

-         Ето, оригиналът идва.

-         Не ме пуснаха от работа. Трябва да съм в пет там и пак до полунощ. Проблем ли е да ти я оставя, знаеш оня идиот ще ме уволни ако я види.

-         Като знам какви палачинки мога да правя, а и месец и половина не съм пял на Мери Попинс хитовете...Аз обичам детето ти, Джорджи, може да съм отрепка, но имам своя морал и своите стандарти, макар и доста ниски, но това дете никога не се оставя да не бъде обичано. Не се тревожи. Изпил съм една бира и 143 кафета. Нещата, които правя за теб....

 

 

 

Даже и отрепките имат морал Гери :)

Всъщност този разказ никой няма да го разбере и не го пиша за да влека внимание, а за да избия емоцията вместо да избия сто идиота. И това няма май да се разбере. Просто хората пишат за любов, политика, расизъм, какъв крем да сложат за лице, а точно сега това ми се струва толкова тъпо, всичките тези неща ,които вълнуват хората, вместо да са благодарни, че за здрави и живи, те се ядат, пръскат се с помия, завиждат си, мразят се, злобеят, творят огромни купчини лайна, а не съзнават колко нищожно е всичко това. Аз мога. Всичко мога.

Ако ти се намира време докато пишеш може да вкараш повече изречения подобни на това: "Тя задърпа от цигарата и бързо запоглъща кафето. Пое дъх.", това спомага за по ярко и реално описание на "картината" на разказа. Помага на читателя да създава изображение на действието в разаказа в съзнанието си, да го изживява, не просто да чете диалога. Има един лаф за това, как пишат писателите - "Изтокът разказва, Западът говори." При източните писатели диалозите са много по-малко, при западните обратн. При теб диалозите се получават добре, не е лесно по принцип да измислиш смислен диалог и да го поддържаш предвид основния сюжет на разказа. Мнение на читател - чукча писатель, не читатель!"
Браво, браво:)

Давай, оттърви се от емоцията...
Пишеш разкошно и то с много добър такт на тона.....
Интересно ми беше...
Чакам за още...

Аз преди време изказах мнение,че пишеш само за грозните и гадните неща, но не мога да не отбележа,че последните ти 2 разказа са страхотни и толкова интересни! Не мисля,че трябва да променяш стила си на писане -точно твоя си начин на писане -това дава уникалността на разказите ти.
Поздрави: Анонимен

Е , поне имам признанието, че имам стил на писане. Обаче не искам да спря, но имам стари разкази, които са наистина много хубави. С течение на времето те стават все по хубави поне за мен. Писането за мен е: да бутилирам чувството и после да го отворя, когато искам да го изживея пак. А има и един такъв момент, колкото повече време минава, толкова повече тези емоции придобиват един такъв специфичен аромат, отърсват се от пошлото и остава само кристализраното голо чувство. Както стана с всичко написано за Кипър. Сега то има съвсем различен аромат, както се вижда от последните разкази, защото си позволих да отворя бутилката. Просто не ми се пише за друго точно сега.

дали пишеш за нещо гадно или за нещо хубаво. Старите ти разкази са също хубави, /съжалявам, ако си разбрала думите ми погрешно/ но съдържанието им понякога е толкова горчиво,че....

Както и да е, просто исках да те поздравя.
Анонимен

Това определено е способност, определено. Трудно е да се преплете горчиво-тъжното битие с иронично-неглежираното реене на духа над птоците мед, които ни заливат.

в толкова редове - това е умение и талант! А при хората с пороци и тъмно минало, осъзнаването и новият начин на живот стават като фикс-идея. Хубаво е , когато влезеш в живота на тези хора - кой на кого помага е спорен въпрос! А това с малечко е много мило - да се заобичат взаимно е ценно и много важно, защото не стоиш пред дилемата малцето или той/изборът е винаги много тежък и труден// Бъдете здрави, много щастливи и всички желания да ви се сбъдват!!!

За сега желанието е само едно: да се ограничим до живи и здрави. Останаото само се нарежда. :)