Беше към обяд когато телефонът му звънна. Не погледна дори кой беше. Затвори. После  затвори очи.

Опита се да се намушка обратно мрака.

Не успя.

Истеричната комшийка биеше с крясъци детето, то безпомощно пищеше, а мъжът й режеше някакви трупи с нещо, което режеше мозъка му. Водката снощи му беше дошла повече.

Седна бързо в леглото. Огледа се. Нямаше я.

Излезе в коридора и я извика. Никой не отговори. Предположи, че е излязла да пазарува. После се сети, че не й бе дал пари. Предположи, че е излязла да се види с приятелка, ама тя нямаше приятелки. Озадачен направи кафе. Видя измитата й чаша и още повече се озадачи. Тя никога не миеше чашата си за кафе. В пепелника имаше само една цигара и то с червило по фаса. Тя не носеше червило.

Пепелникът винаги бе пълен.

Седна на стола пред къщата и отпи от кафето, бавно вдишвайки цигарата и почти изсмуквайки я наведнъж.

Мина час. Опита да й се обади. Не вдигаше. Влезе обратно в къщата и се заоглежда. Всичко си беше там. Всички вещи, всичките й неща. Грижовно подредени. Като икони. Дамската й чанта също.

Реши че е излязла на разходка и се обу да я потърси.

Мина по тесните калдъръмени улички, срещна приятел, срещна  и враг. Не я видя

Имаше една пейка близо до гробищата, където тя обичаше да сяда с гръб към гробовете. Обичаше тази пейка. Казваше, че миришело особено. Никога не му миришеше на нещо различно.

Седна за малко на нейната пейка и се загледа в морето. Малка рибарска лодка се клатеше на хоризонта. Не се виждаха никакви хора. Почна да се тревожи. Колата не бе пипана,.

Върна се, сигурен, че тя е вече там. Даже влезе с усмивка. Беше тихо и пусто.

Написа й бележка, че излиза да я търси и да не излиза пак, да не се разминат.

Тръгна към центъра. Видя нейна позната и я попита дали я е виждала тази сутрин. Почувства се ужасно когато зададе въпроса. Момичето каза , че я е видяла около шест сутринта да тича и само си махнали.

Ядоса се. Като я  видя ще й дам едни ранни зори. Къде е тръгнала? Седна на крайната маса на едно кафене и поръча голяма бира.

Опитваше се да си спомни дали не му беше казала нещо специално за този ден, но той така или иначе рядко я слушаше. Понякога бръщолевенето й го влудяваше и той изключваше. Не си спомняше нищо, а после тя му казваше „Нали ти казах вчера?”

На масата до него седяха майка с дете, а на една масичка на сянка  седеше момиче със слънчеви очила. Не я беше виждал преди и реши че е туристка. Приближи се до масата и каза „Мога ли да седна да ви правя компания?”

Момичето не погледна, седеше някак втренчена май в чашата си с кафе, но гласът й бе невероятно красив- леко хрипкав и все пак нежен. Покани го възпитано и леко въздържано. Той се опитваше да отлепи мисълта си от тревогата и деликатно се оглеждаше да я види някъде. Погледна часовника. Бе вече след пладне.

Поведоха стандартен разговор. Долови с половин ухо, че момичето е дошли преди месец и вероятно ще остане да живее по тези места, макар че щяло да й бъде много трудно сама. Той заразказва за красотите и за местата, които трябва да види, за настъпилата пролет, която като с магия оцветяваше морето синьо. „Видя ли тази сутрин кървавия изгрев? Попита той. Тя понагласи очилата си и каза смутено „Аз го пропускам  изгрева.” Той не знаеше за какво да говори та подхвана темата за цените, за работата, колко трудно се намира, за онези неща, за които си говорят непознати хора. Тя отпи глътка кафе и попита „Защо си толкова разтревожен?”

Той се сви и с едва прикрита злоба каза „Не съм. Очаквам приятелката ми да се върне.” „От къде?” „Излязла е някъде. Ще се върне всеки момент.” Усети гласа си истеричен. Пресегна към цигарите си и без да иска бутна чашата си. Бирата залази по масата към чантата на момичето, което никак не реагира. Той викна с фалцет „Абе ти сляпа ли си? Махни си чантата! Сега ще извикам сервитьорката да смени покривката.”

Момичето леко бутна стола назад, понамести пак очилата си. Стана. Плисираната й лилава пола затанцува с бриза. Дръпна блузката си надолу, протегна ръка до ръба на масата и взе бастунче. Хвана бавно чантата си и каза меко „Да.” и тръгна почуквайки с бастунчето надолу по уличката. Плавна, елегантна, пъстра, свежа, женствена ....слепота.

Той остана прав, все още мърморейки нещо като „много съжалявам...” и някак инстинктивно бършеше длани в джинсите си, като месар след като е отрязал парче плът.

Седна и дълго гледа към уличката където бе минало момичето, което имаше усмивка за всички и което никога не видя съжалението в очите му. И по- добре.

Извади телефона и набра номера. Заето. Набираше пак и пак и пак. Блокирала ме е, помисли. После стана и затича към къщата. Извика името й. Никой. Седна на масата в кухнята и зарови глава в дланите си. През ума му минаваха мисли – куршуми, думи- гранати. После скочи и отвори лаптопа й. Видя позната снимка на лодката с пробито дъно, която бяха намерили на един малък плаж..

Гледаше снимката и за първи път видя в лодката това, което бе видяла тя и го порази. Това бе тяхната лодка. Очукана, стара, без весла, закотвена до тръстиката, с пробито дъно. А тя толкова я харесваше. Обичаше да сяда в нея и да се излежава като мързелива котка. „Моята яхта за околосветско пътешествие.”

Днес бе конкурса за фотография.

Той бе забравил.

Той никога не бе обърнал внимание на нещата, които я вълнуваха и правеха щастлива.

Нейният живот бе престанал да го интересува и намираше опитите й да бъде някой или нещо за жалки. И го беше заявил открито при една словесна схватка.

Естествено бе взела автобуса да иде на 240 километра.

Естествено бе взела и пари назаем, за да не се унижи да го моли и да чака до зори той да се сети.

Естествено бе сложила червило.

Естествено бе отишла с малка чантичка, а не с онази, старата, с която ходеше .

Естествено не се беше сетил да провери за хубавите й дрехи.

Естествено се бе проявил за пореден пък като кръгъл идиот.

Естествено това бе причината да си отиде и сляпото момиче.

Седна в колата и подкара яростно.

Едва не прегази куче.

Жена изцвили „ Ти сляп ли си? Идиот!”

Да, да, да...повтаряше съзнанието.

На големия завой видя сляпото момиче. Беше поспряла на сянка под един кипарис и махаше с усмивка на всички минаващи коли, а не знаеше че от всички минаващи коли и махаха. Или знаеше?

Махна и на него...

Пристигна късно.

Беше свършил дори коктейлът.

Видя я седнала на пейка пред огромната зала от стъкло. Пушеше. Беше толкова хубава, а бе престанал да забелязва дори очите й. Сега си спомни онзи огън в тях, когато му разказваше, когато му показваше фотографиите и обясняваше за светлините и за сенките и за духовете и за снимките без хора и за онзи бебешки почти ентусиазъм когато реши да участва в конкурса. Посрещна го на вратата с онзи триумф, с който бебето победоносно демонстрира, че вече може да ходи.

Той пак бе уморен и нейният триумф се превърна в погром.

Сега в ъгълчетата на устните й играеше закачлива усмивка. Не го видя. Или бъркам?

Приближи се, клекна до нея и каза тихо „Ще ми позволиш ли да те отведа у дома?”

Тя го гледа дълго в очите и отвърна „Може би. За малко. Понякога трябва да гледаш в очите, за да видиш душата, а за да отвориш душата очи не трябват.”

През него мина като ток силуетът на момичето с лилава плисирана поличка.

Влязоха в колата и тя пусна любима песен.”

 „Some girls are bigger than others.