Ама думата не ми е сега до това, ами пак залитам аз към детската тема. Семейството, чиято къща боядисвам имат шест деца, една щерка на 24, едно момче в университета-  следва кулинария, щерка на 17, щерка на 15, щерка на осем и най- малкия на три. Викат му Том.

Бащата има около осем бизнеса (тука слагам и фермата и ловуването и хазарта и курвите), ама основният му е един ресторант на пътя към ловния парк. Този ресторант има по три клиента на ден. Таткото никога не си е у дома. Рядко го виждам.  Майката, Мария, е до обяд в къщи сама. Чисти, прибира по стаите, пере, глади, готви, в един взема малкия Том от детската градина, Стефани (тази дето е на осем) остава в следобедното училище. После малкия Том го оставя сам за около час докато се върнат другите големи каки към два и половина, понеже мама отива на работа. Има фурна някъде си в някакво село и бачка от един и половина до към 10 вечерта през зимата, а лятото до към 11.

Първия ден като тръгваше на работа ми каза „Том си остава, той е много тих и няма да ти пречи, нека да гледа телевизия.” Аз боядисвах една колона в коридора и той застана до мен и седна на земята. Беше му интересно. Целият беше намокрен от супата, цялото му лице беше в храна и ръцете му бяха много мръсни. Паталончето му цялото във фиде. Викам „Дай да те преоблека”. Той ме хвана за ръка, намери си гардероба с дрешки, едва не паднах от купа дрехи, които се изсипаха отгоре ни. Измих го, облякох го и го сложих на столче до мен, дадох му малкото мече да пробва как се боядисва и той един лъчезарен и щастлив. Извиках по едно време щерка ми и й казах да го изведе навън на слънце да го нагрее малко, а и боята вероятно не му действаше добре. Имаше ужасна кашлица. Поиграха малко и после се върнаха каките. Едното (не знам кое беше по- голямо) имаше повече козметика по лицето си от баба Вики (виж по- горе). Седнаха да ядат и той се завъртя край тях и без да иска бутна купата със супа на едната кака. Тая се обърна, изтрещя му такъв як шамар и то заейна да плаче и ме погледна един безпомощен такъв докато тая го влачеше да го затвори в някаква стая. Стана ми много криво. Идеше ми да ида и да й изфраскам един тупаник. Обаче реших както ме съветват винаги всички- не се намесвай никога.

И не се.

Детето плачеше само в стаята. Аз прибрах боите и цялата цигания и си тръгнах. Ако бях останала щях да се издокарам пак за полицията.

Къщата е на два етажа с пет спални, огромна кухня, трапезария и хол, мазета, веранди, бани и неописуем боклук и бардак навсякъде. Не знам как си намираха нещата. Като местех едно от леглата да боядисвам зад него, под леглото имаше около тридесет, четиридесет чифта обувки, които вероятно никой не носеше (после намерих подобни количества под всички останали легла, заедно с детски книжки, чанти, блузи, всякакви парцали, косми, обелки от мандарини и бонбони), на последния етаж бяха скупчени огромни чували с дрехи, които никой не искаше. Иначе във всяка стая на всеки рафт поне по една икона. Тези хора имаха всичко, само нямаха време да си гледат децата. Гледаха се сами, кой как може. Вечер Стефани и Том оставаха обикновено сами, каките излизаха с гаджета. Не знам как едно дете на осем може да гледа дете а три, ама някак оцеляваха. Явно.

На другия ден майката докара Том към един, аз точно бях прибрала щерка ми и бях  долу с нея да й дам обяда и да я видя за малко след училище. Като се качих на работа, майката беше тръгнала вече, а едната кака ядеше супа със сирене. Том беше легнал на едното канапе, телцето му толкова малко, че чак се сливаше с дамаската. Чувам го диша малко странно със страхотни хрипове. Приближих се и го пипнах. Имаше ужасна температура. Помолих момичето за термометър. Нямали каза. Опитах се да й обясня, че малкият е много болен. Ръцете му бяха ледени, краката също, а тялото му гореше.  Вика – мама не ми е казала нищо. Едва ли е не усетила тази майка, че детето й е болно, но го е хвърлила на леглото на самолечение. Ебем ти т’ва „Не се намесвай”! Дадох му четвърт аспирин и един сироп, какъвто давах на моята като беше с грипния вирус. Каката ми каза, че от десет дена е така и нищо му нямало. Оставих го долу на канапето и се качих а горния етаж да опаткам още веднъж тавана. Слязох след около половин час, детето беше по- добре. Казах на каката да ми се обади в нас ако има проблем и да му даде пак аспирин ако го усети че е топъл и си тръгнах. Момичето на 15 не знаеше вероятно как да си обърше задника, но пък ловко боравеше с интернета и лафеше с някаква друга по скайпа. Не бих казала, че ми обърна внимание. Оставих ги.

Към четири часа ме загложди. Викам дай да ида да видя как е малкия Том. Качвам се – тя го оставила в една стая сам, детето трепери от студ, развито, босо, а навън беше около 14 градуса, а в къщата не повече от десет. Беше вдигнал пак температура. Дадох му пак аспирин и реших да изчакам някой да се върне. Едва намерих одеяло. Чисто де. Просто беше нелогично някой да го е оставил за дълго сам. Реших, че каката е отишла до магазина. Говорех му на български, той не ме разбираше, ама някак се усмихваше и ми казваше, че му харесва лекарството. Чаках около час. Дъщеря ми се беше качила и седеше мирно на другото легло. Седеше стиснала два лимона. Изцедих ги, сложих захар и му дадох да изпие сока. Децата се мусят на такива неща. Малкият Том не се намуси. Послушно изпи всичко. По едно време си дойде другото малко- Стефани. Кака й казала, че отива на гости и да се грижи за малкия докато майка им се върне в десет вечерта и да му даде вечеря. Стана толкова неловко, не идеше нито да ги оставя, нито да не ги. Изчаках малкия Том да заспи и слязохме долу. Бащата така и не си дойде. Майката се прибра в десет и половина. Чуваха се бесни крясъци и чух Том да плаче. Не можах да заспя дълго.

На другата сутрин се качих към осем сутринта. Малкият Том лежеше с хлътнали очи и ужасни хрипове. Мария нещо миеше чинии. Попитах я как е детето. Каза, че нищо му нямало, ама не й се ходело да го води днес на градина. Казах й че има ужаси хрипове и да му дава поне от този сироп. Гледаше ме с недоверие. Предположих, че не може да чете, за това й казах че е за неговата възраст и тя му даде половин лъжичка. Придумах я да му сложи чорапи. Не каза нито „благодаря”, нищо не каза. Качих се и като свърших горе, слязох да дооправя малко стената в коридора към мазето. Том спеше, а тя беше пуснала толкова силно музиката от някакъв диск. Пееше с певицата и белеше картофи. Покани ме на кафе. Седнахме. Говореше мешано английски с гръцки. Каза ми „Кориии, цял живот труд, кориии. Цял живот нищо за мен, нито секунда. Шест деца. Всяка година моля мъжа ми да ме заведе на една екскурзия ама той все в ресторанта седи и спи с разни чужди жени. Не искам и да знам. Ама бебетата на мен ги прави. Сега е зима и съм добре, ама след един месец почвам работа от осем сутринта, идвам си за един душ и да прибера малкия от градина, после отивам във фурната пак до единадесет. Децата ми все сами, ама какво да направя!. Нали изтеглихме този заем за тая къща за децата. Двеста хиляди евро трябва да връщам, корииии! А искам и аз да си направя хубава косата, да си облека хубава дреха, да ида на разходка, да остана два дена сама, да видя Италия, да ида в Лондон, да се науча да чета. Баща ми не ме пусна на училище, за да помагам на майка ми в къщи, ние сме девет деца. Гледах по-малките от мен. Нямахме пари за обувки и цяло лято, есен и пролет боси. Никога не съм имала нова дрешка като дете, все доизносвах старите. Искам да ида на концерт, искам да видя истински балет и цирк, все мъжът ми води децата като има, толкова съм уморена, че не ми се живее. Не искам да отварям очи за нов ден.”

Попитах Мария защо имат по толкова много деца. Каза ми ясно и с горчивина „Така е било, така е и сега, а и мъжете ни ползват презервативи само с курви. Мислех да се развеждам, ама какъв е смисъла, него и без това го няма никога, а и аз едва ли ще ида на почивка някога.”

Стана ми толкова мила... с леко кривогледото си око. Поска ми се да я прегърна, да й кажа нещо окуражително. Нямах какво. Има жени, които никога не знаят какво искат. Тази знаеше, но също така знаеше, че всяка сутрин ще посреща изгрева с легена с прането в ръка и ще бели картофи и ще готви. Беше се научила, че няма мъж. В нея не беше останал грам радост, нямаше живот и нямаше какво да даде на децата си освен супа и да им купи много обувки (сигурно защото все е ходила боса като дете). Каза ми че повечето дрехи на децата й са й ги давали други хора и проклинаше мъжа си за този заем от банката за тая огромна къща.

Някъде прочетох една мисъл на Жак Лакан , че любовта била да даваш това, което нямаш на някой, който не се нуждае от него. Много мислих над това. Да, вероятно е така за онази другата любов, дето се празнува на Свети Валентин. Но любовта на майката към детето е да даваш дори това, което нямаш на някой, който с радост и усмивка би го взел и вероятно би го върнал. Тази простовата и на вид груба жена знаеше перфектно добре, че животът й е работа до гроб. И не се примиряваше. Беше усвоила една много вредна дарба- да мечтаеш, което от друга страна не я правеше по- добра майка, ама пък нали се блъскаше за тях и заради вековната традиция тук „да раждаме докато има цикъл”.

Слязох долу да си довърша работата и музиката, която тя слушаше умопомрачително високо ми се стори толкова горчива и тъжна. Сефте се заслушах. Том се беше разбудил и се беше промъкнал зад мен. Седна послушно на стълбите. Искаше ми се да вярвам, че това божествено мило и чисто дете ще стане един смел войник, един истински боец, един истински добър човек и може би ще стане, при положение, че се налагаше да израства сам.  Или щеше да стане хищник.

Усмихнах се и го гушнах. Той легна на коленете ми. Мария режеше морковите в нещо като метален бидон (за толкова народ трябва много супа). Галех го по сплъстената косичка. Търсеше нещо, което никой не му даваше. Нямаше как да го получи. Банките не чакаха, а той не разбираше.

По едно време майка му го викна да му покаже някаква изненада. То хукна почти весело. Мария беше сложила на масата в кухнята едно розово огледало с тоалетката на Барби- останало от някоя от каките, вероятно подарено от някоя комшийка. Огледалото на Барби. Каква изненада за ...мен. Той се покатери  на стола, после на масата и седна срещу огледалото и дълго се гледа в него.   

Ако си представим живота като Титаник, то Мария би посрещала студените вълни с тази тъжна песен, простирайки по корабните въжетата легените с дрехи, а малкият Том би махал бодро и вероятно козирувайки като истински капитан  на отплуващите спасителни лодки и би седнал да се гледа в изкривеното пластмасово розово огледало.