Хотелът беше гротеска. По стените имаше рисунки и табелки от времето на диктатурата на пролетариата. Помня колко се смях. Стълбите на бившия пансион ме метнаха във филм на Хичкок- широки, мрачни с олющен цимент. Чак на третия етаж ни посрещна съдържателката. Беше толкова развълнувана от любопитство, изненада, щастие, тлъстите й гърди подскачаха от тупкането на сърцето й. Приличаше на охранена кокошка, зърнала коматче хляб надробено в бульон. Устата й се кривеше от бързината на говоренето. Обясняваше как ей сега точно си били тръгнали цяла група гости, но сега за наш късмет било празно и предложи единственото помещение в което се пуши – естествено Апартамента. Беше зверски студено, бях толкова изтощена от това пътуване към “някъде, където и да е”, от безсънната нощ, от нервите по автогарата, че ми беше все едно къде ще легна да спя. Тя попита “Вие по работа ли?”. Ти каза “Мии, да”, а аз “Не, на екскурзия” и съвсем я объркахме. Жената се докопа без да иска до истината “аджеба какво правят тези двамата ТУК”. На вратата на банята имаше райберче, а на масата в “хола” каренце от чеиза на лелята. Прозорците не бяха мити от години, а вместо лампа в “спалнята” висеше някакво нещо, което заплашваше със страшна сила да падне всеки миг. На един пирон зад спалнята върху почти цялата стена висеше плакат с водопад и къпеща се под него гола жена, набрал толкова прах, че ми мина през ума да напиша “Ние бяхме тук” и времето и новия прах щеше да заличи надписа за няколко дни.  Долу пишеше “Made in Turkey”.
Легнах на спалнята, а ти до мен, гледаше ме в очите и започна толкова леко да подреждаш кичурите на косата ми, да ги редиш един до друг, хващаше ги с два пръста и ги поставяше така, че да виждаш лицето ми. Ти мълчеше, аз приказвах неспирно, като че ли след ден думите на света щяха да свършат. Това помня. Изкривеното ти от болка лице, че времето препуска, че утре е вече дошло, че след утре всичко ще е същото, само че съвсем различно. Каза ми “Имам чувството, че сърцето ми се е разбило на милиони кристални парченца. Ако намериш някое, запази ми го”. 
 
Заспах два пъти и два пъти се събудих до теб и ти винаги отваряше очи когато отворех моите. Навън беше страшно. Навън имаше хора, навън беше реалността. Мъглата не се вдигаше, мозъкът ми беше блокирал от студ. Единственото познато нещо край мен беше ти, но ти идваше с усещането за един миг, безметежно виснал във времето, баш дето не му е мястото,  като тъничък капчук- изгрее слънце и хоп го няма....Хората в къщата срещу “хотела” готвеха вечеря, гледаха телевизия, подвикваха на децата си, дискотеката под нас бучеше неистово, погребалното бюро с копирен център и интернет работеше 24 часа нон- стоп- всичко си беше където си е било винаги, само ние не  си бяхме на мястото. 
 
Какво си мислехме че правим, като строим замъци от пясък точно там където се разбиват вълните? Къде си мислехме че отиваме? Защо ли знаех и тогава отговора, както го знам и сега? Отиваме по дяволите. Ти си там, при киселата си и недоволна жена, но щастливо прегърнал дъщеря си, аз съм тук с киселата си и недоволна усмивка и не прегръщам, а преглъщам. Чета думите ти на монитора,  ядосвам се, плача, усмихвам се и после си лягам и усещам как ръцете ти нареждат кичурите ми един по един, виждам себе си долу на асфалта а теб зад прозореца на автобуса и ръката ти залепена за прозореца и ме свива стомахът от болка, че се прегърнахме, обичахме и така жестоко наранихме. А разстоянията наистина са най- малките препятствия. Любовта не е за аматьори.   

В чест на предстоящия празник на ...влюбените. Да им е честито!