Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01.2010 19:06 - Кукла
Автор: virginblack Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1310 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 29.02.2012 20:03


 

Реши да си направи още едно кафе. Облегна се на белите плочки до печката  и зачка. Запали цигара. Кафето направи дебел каймак и леко се надигна, така както го обичаше- гъсто, силно и с каймак. Сипа бавно в малка чашка. Излезе и седна на верандата.
Цветята в градината бяха полудели от живот и цветове. Няколко пеперуди се гонеха между тях все едно знаеха с колко кратък живот е дарена красотата им и че малко преди да станат красиви са били едни обикновени грозни гъсеници. Топло слънце пробиваше клонките на плувналото в бели цветове дърво.
Той пое дълбоко въздух и влезе. Ратвори парчетата плат и започна да крои.Малки, миниатюрни рокли. Две. Една бяла и една червена. Ръката му режеше и шиеше без колебание. Заши малки копченца, прикачи малки коланчета, постави парчета дантела около деколтетата и около ръкавите.
После се зае с огърлиците. Нанизваше мънистата с помохтта на лупа. Очите му отказваха понякога.
Обувките бяха винаги най- досадната част. Трябваше му специална матрица. Понякога му отнемаше часове да направи една, сега искаше да напраи четири. Беше вече вечер когато всичко беше готово.
Изглади внимателно роклите и ги постави на масата. Загледа ги. Бяха толкова красиви в своята миниатюрност. Погали сатенената мекота на червената рокля. Утре щеше да направи тялото.

Утре.

Дървото беше меко. Ваеше шията,раменете, гърдите, после краката с тънки прасци и накрая тънкото кръстче. Последно правеше лицето. Беше трудно. Понякога правеше лицата с дни. Всяка негова кукла имаше лице различно от останалите.

Беше бездушно  и нямо. Очите й бяха студени, дървени, усмивката …извити устни. Гледаше куклата и галеше тялото й. Прокара пръсти по мекото дърво. Не усети онова вълнение, което усещаше преди години. Хвъри я. Тя падна странно настрани, но го гледаше с усмивка. Дървото не беше лакирано, нито боядисано, нямаше коса все още. Приличаше на ембрион, усмихнат ембрион.  Стана и я ритна. Тя се усмихваше. Не пророни дума.

Сложи шапката си и излезе по джапанки навън. Валеше. Тръгна забързано към магазина за цигари.
Зад щанда беше застанало красиво момиче. Не я беше виждал до сега.
Тя се усмихна. Той плати цигарите. Сложи ги бавно в джоба си и на вратата се обърна и каза замислено, без да я гледа дори “Ти си кукла”. Момичето се изчерви. 
Той се прибра у дома си, цветята в градината смърдяха на пролет, силна, тежка натрапчива миризма на …живот, а едно нахално птиче истерихно пееше някъде в клоните на дървото. Подразни го.
Влезе и отвори скрина. Там лежаха погребани неговите 76 кукли. Извади ги и ги подреди една до друга. Те му се усмихваха и го обичаха. Те бяха неговия сатенен свят. Неговата страст и лъст. Среса внимателно косите им. Все различни прически, все различна дължина, все червени. Оправи гънките по роклите им. Тогава я видя. Своята първа кукла. Беше я направил в деня когато тя си отиде. Преди седем години. Лицето на куклата не беше усмихнато. Беше сурово.
Защо нямаш сърце?
Защото ти ми го взе и забрави да ми го върнеш.
Защо си отиде?
Защото беше време.
Защо никога не се върна?
Тя го гледаше няма.
Спомни си за милиарден път разкървавеното й лице. Посинелите й пръсти, синините по тялото й. Потрошеното й слабо тяло. Беше слаба като капчук. Топеше се пред очите му. Тя беше птичка на дървото му,той я беше затворил в клетката на лудостта си.
Спомни си червените й коси, които плуваха във вятъра когато се наведе и взе малкия си куфар. Погледна го с болка и омраза, която той разтълкува като разочарование. Не каза нищо. Пристъпи прага и той чу как стъпките й кънтяха по каменистата пътека. Беше сигурен, че ей сега ще си дойде.
Не си.
Седем години чуваше само спомена от стъпките й.
Веднъж му беше казала, тогава, когато бяха щастливи ..за малко, че никога не е имала кукли като дете. И той я зачака правейки кукли за нея. Той вярваше, че не е направил грешка. Казваше си- наказвах я защотто тя не ме обичаше достатъчно.
Има ли достатъчно в любовта?
Тогава скокна и заоглежда куклите си.
Взе две от най- красивите и отиде до училището. Видя едно момичеце да си играе  само на двора. Приближи се и каза “Искам да ти подаря тези две кукли”. Момиченцето ги взе, погледна ги и каза “Не ги искам. Те са грозни”. "Защо да са грозни?” “Защото са тъжни.” изплези език малката и заподскача след топката си.
Той закрачи бавно към къщата си. Извади двете кукли и ги нареди до другите. Бяха съвършени в своята кукленска тъга. Направи си кафе и седна на верандата. Нея я нямаше. Пак.
Влезе.
Погледна куклите и каза “Искам да ви дам душа, но аз самият нямам. Не мисля че някъде продават. А и кому е нужна душа. Тя само боли”.
Те го гледаха с усмихнатите си устни и красиви очи и мълчаливо се съгласиха.
На другата сутрин отсече дървото. Това птиче го беше побъркало. А можеше да свие гнездо да не дава господ.

Дворът оголя.
Какво пък, ше използвам дървото и ще направя кукли. Може би е добре да са чернокоси или руси например. Червените коси не са на мода.

Един ден по калдаръмените камъчета на двора запристъпва жена с дете. Красиво дете помисли той. Сигурно пищи като всички други досадни деца. Жената каза “Чух, че подарявате кукли. Мога дори да купя някоя ако не са много скъпи”. Той ги покани уклончиво. Куклите седяха наредени на капака на скрина. Момиченцето се втурна, ахна и ги заразглежда. Всички мълчаха. “Нека си избере една, ще ви я подаря”. Момиченцето протегна ръка към онази, първата. Взе я и каза “Може ли да купим тази, мамо, може ли, може ли?”. “Защо искаш тази?, попита той и сърцето му се сви. “Защото е различна от останалите. Тя е тъжна. Моите кукли са весели принцеси”. “Какво ше я правиш? Тя  е една тъжна кукла?” попита той. “Може би с мама ще я направим щастлива. Мама може всичко. Аз мога всичко”. “Вземи я, не искам пари” каза сурово той. Те благодариха и стъпките им откънтяха по пътечката. Гласчето на детето весело чуруликаше.

Не го подразни.

Направиси кафе и седна. Новата кукла беше дете. С дълги до кръста коси и живи усмихнати, въпросителни очи. Беше направил бяла рокля на пеперуди. Куклата не беше усмихната, но грееше с живот. Погали косите й, прибра останалите в скрина и седна на верандата и зачака майката с детето да минат. След седмица видя майката. Каза “Имам подрък за вас” и я покани и показа куклата. Жената се усмихна и каза “Ти си лунатик честно казано. Не искам да знам драмата на живота ти, моята си ми е достатъчна, но имаш скрити таланти. Добре е да не ги показваш, няма да те разберат. Ако трябва да съм откровена, куклата е много красива, много прилича на дъщеря ми, но аз имам истинската, запази копието за себе си. Създай живот, не се опитвай да даваш живот на дърво и ще ти е по-леко а и е по-възможно. Посади едно дърво например.” Тя загаси цигарата си и стана, чувствайки се неловко от откровеността си и леко грубия си тон. После му се усмихна и добави “Единственото непоправимо нещо в живота е смъртта, но животът ни е едно прелюдие към нея. Смъртта на тялото е само един вид смърт, марак че според един някои е “само болест, за която има лек”. Някои хора се раждат мъртви и един живот не им стига да го разберат. Жалко, аз не съм от тях.”
“Научи ме как да живея”
“Не мога, ти отдавна си умрял…както и аз”.
 






Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. benra - само
01.02.2010 11:29
да кажа, че винаги те чета.И..коментарите ми биха кънтяли на празно
цитирай
2. virginblack - mi az
01.02.2010 18:12
komentarite vinagi gi 4eta :) malko okurajenie ne bi mi bilo v izlishak. To za kakvo drugo da se hvana osven za laskatelstvoto tezi dni ;) sheguvam se . Blagodarq.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: virginblack
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1092767
Постинги: 391
Коментари: 1731
Гласове: 5224
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930