“Влюбена съм” му казах “ми трябва да си щастлива” каза той. Къде е логиката? Щастието, мъдростта и разумът са неща , които нямат нищо, ама нищо общо с влюбването. Не искам да съм болна точно сега. Не искам да съм като парцал. Искам си съня, искам си спокойния следобед, спокойната вечер, концентрацията. Искам да съм усмихната. Господ праща тая анатема да ни мъчи. Не може ли като при животните – колко е просто. А като запоказват тези щастливи влюбени двойки по рекламите не знам какво рекламират- чадъра или несъществуващия рай. Реално тук има логика. Перфектното нещо, което се рекламира е точно толкова перфектно, колкото и щастливата влюбена двойка, която го рекламира. Винаги е сложно. Влюбваме се в най- неподходящия човек, знаем , че вървим към кладата и пак ни е гот, садизъм ли е това или какво? Или само аз мога да го правя тоя номер? За да ми е интересно, за да е различно, за да не е сладко, за да е колкото може по-опустошително. За да ми се повдига, да спра да се храня, да гледам в огледалото и да се чудя защо очите ми са като на наркоман преди да си вземе дозата. Да не мога да седна на едно място, защото тялото ми е като обвито в медна тел с шипове. И колкото повече- толкова повече. Редовната консумация води до зависимост и съответно до увеличаване на дозата. Един ден дилърът изчезва. Като дойде време той да си иде какво правим? Абстиненция. И по-страшна от тази на алкохолиците Това поне го знам със сигурност. Ходиш като прегърбена Сивушка и почваш да кървиш навсякъде. И сърцето ти излиза през носа. Слаби ми били капилярите да им го набутам в диагностиците. И мозъкът ти, до сега разпилян някъде си, се композира бавно , парче по парче КАТО Е ТВЪРДЕ ВЕРОЯТНО НИКОГА ДА НЕ СЕ СЪБЕРЕ В ПРЕДИШНИЯ СИ ВИД И ФОРМИРОВАНИЕ. Сега ще ми кажеш за щастливите двойки, целуващи се прегърнати по улиците или умилено надничащи в количката с някое мъниче, простиращи заедно прането.....или каквото има там за простиране. Или за двойка старци, хванати бастун за бастуна. За последните това вече не любов. Това е дружба меко казано, а не меко казано навик и страх от самотна смърт. Ми няма такова нещо. Всеки си отива от всеки. Ние сме моногамни като цяло, ама не чак пък 60 години. И като си отива си отива. И тогава се питаш какво е било по-силното. Навикът да влизаш след него в тоалетната или действително е било любов. Залагам на първото. Просто в един момент ти спират рязко дозата радост, която обаче постепенно се е превърнала в досада. Излиза че единственото което си отива е досадата, да не говоря изобщо за отдавна нагнездилата се скука в секса, а ти се вкопчваш със зъби и нокти да си я запазиш. Икаш, искаш да ти досадно и скучно. “Кажете “Обичам те с Калиакра сандвич”. Защото те е страх от самотата, от следващата болка, от следващото заболяване. “Никога няма да обичам друг както обичам теб” е лъжа. Винаги обичаш по различен начин, просто защото обичаш друг човек. И ако не те е страх да скачаш без парашут, иди си преди тортата от която си хапваш да се е превърнала в обикновено лайно, след което пускаш водата. Искам много силно да си вярвам, че съм права. Искам да се науча да хвана точно тази емоция от коятосе нуждая, да я погълна на екс като огромна чаша Финландия с много лед и да имам сили да си ида ....навреме без да чакам финала. Да дойдат лешоядите и да ми извадят очите, защото имат "стабилни връзки", "стабилни бракове" и "стабилни неща".

любовта би трябвало наистина да ни прави щастливи.за да не усещаме щастието,явно има повреда некъде по трасето или най-вероятно в нашия приемник.вместо да търсим причините в космическия ред,май е по-удачно да се впуснем в космоса на собствените си души,галиба успеем да намерим,какво аджиба ти пречи да сме хепи.

Галиба излезеш прав. :)