Вечерта беше свежа. Отвратителното слънце се беше скрило, беше валял кратък но мощен дъжд малко преди да изляза и жегата се беше отмила и изтекла в канавките. Тръгнах бавно към нас. Бях изнервена до предел. В един момент имах чувството, че съм като балон, ще се пръсна на  милиарди парчета и ще се разпръсна във въздуха. Не ми се и прибираше. Очертаваше се да се напия както обикновено,  да гледам телевизия и това е. Нямах една стотинка, защото ми бавеха заплатата четвърти ден. Застанах на спирката , подготвена да чакам автобус 83 поне 40 минути.По това време всички бяха за “гараж”. Подпрях се и запуших. Пред мен подскачаше едно дете и нещо си пееше, имаше трима строителни работници, които изобщо не говореха на българки и един пиянка кротко спеше на пейката. Беше повърнал малко по-рано до нея, за това и спеше здраво. По едно време се заслушах в песничката на детето. Пееше нещо “ще си взема въртолет” и чак тогава осъзнах, че лапето май е само. Беше на около 4 години и половина. Поогледах се за родители- нямаше. Детето пееше на прекрасен български език. Изведнъж то се приближи към мен и каза с усмивка “Дай ми стотинки да си купя да ям”. “Нямам” казах. “Е, те всички така казват” каза. И продължи да си тананика около мен. После каза :“Аз само си събирам стотинки за ядене, не съм просяк”. Засмях се и му казах "Нямам наистина, ти що не ми дадеш на мен, и аз нямам какво да ям тази вечер” казах на шега. Аз наистина нямах. То бръкна в джоба си и извади една шепа монети. “Вземи си” и поднесе шепата към мен. Изумях. “Я не се излагай, не искам, прибери си парите”. Той настояваше, че не може човек да не се храни, защото ще се разболее, аз пък се чудех къде по дяволите са родителите му. Почнах да го разпитвам. Каза че живее в Красна Поляна, ама майка си не беше виждал скоро, а баща му рядко се прибирал, та за това ходел през деня да си “събира парички” и да си хапва, да ходи на зоопарка и такива неща. Лапето очевидно просеше отдавна. Лапето очевидно живееше само, започнах  сериозно да се тревожа. Не спираше да лафи. Беше много умно дете, някой го беше научил, то някак знаеше. Автобусът дойде и той ми каза “Мога ли да се кача с теб и да се повозя с теб”. И се качихме. В автобуса то мина през всички хора да си поиска стотинки. Някои му дадоха. Беше красиво дете. Имаше дълга, къдрава коса, разбира се доста мръсничка, обувките му бяха много големи, скъсани. Седна при мен. Хората в автобуса ни гледаха странно. Вероятно решиха че сме заедно и аз го пускам да проси или нещо от сорта. Обясняваше ми как трябва да си мия ръцете преди и след всяко ядене и да си мия зъбите ПОНЕ от два пъти на ден. Започнах да се смея, но ако щеш вярвай, направо не знаех какво да правя. Не можех да си представя че ще сляза и ще го оставя сам по нощите. Отвратително се сговних. Питах го дали ще се прибере у тях, той каза че е топло, мисли да иде до централна гара- имало влак който пристигал късно. Лапето просто си просеше от години. Стигнахме спирката ми и слязохме. Има едно денонощно за банички и кифли точно на спирката и му казах “Бягай да си купиш да се нахраниш”. Той се затърча, по едно време се спря и каза “Защо ходиш сама по тъмното, някой може да те нападне. Има такива хора”. Тръгнах към нас. Натежа ми много. Не знаех какво да направя. Ако ми беше дал адрес или нещо поне да го заведа в тях, ама ......По едно време чух някой да тича след мен. Обърнах се и го видях “Купих две кифли за мен и две за теб”. Доплака ми се, стана ми лошо и усещах че почвам да се задушавам. Не знам как го казах “Айде да идем у нас, ще се изкъпеш, ще се наспиш и ще ти изпера дрехите”. “Добре", каза кротко той. Отидохме, изядохме кифлите. Той лафеше през цялото време, гледаше телевизия и казваше “Ииии, рядко гледам телевизия. Много искам да ида на куклен театър, ама там децата ходят с майките си. Не смеех да питам нищо повече за родителите му. Вкарах го в банята, изтърках го, облякох го в някакви мои дрехи, една малка тениска на цветя и някакви къси гащи. И той легна на леглото в хола. Пуснах да гледаме “Книжа за джунглата”. Но той заспа. Изгледаше толкова........неистинско. Беше като децата по рекламите, имаше здрав вид, червени бузки, спеше все още като бебе- с вдигнати нагоре ръце. Обадих се на един приятел и му казах. Той ми каза, че трябва да заведа детето в полицията. Направо ми се драйфаше като си помислех за това. На другата сутрин трябваше да изляза за работа в 9 и  да се прибера в 12. Грехота ми е да си призная, ама се чудех дали няма да открадне нещо. Казах му , че излизам за 3 часа, той каза “Добре" и пак заспа”. Прибрах се със свито сърце. Очаквах, че няма да е там, вероятно е позадигнал тва онва. Не беше. Чакаше ме седнал на леглото и разглеждаше една книга със снимки от Австрия. Каза ми ‘Как може да оставиш отключено?? Има крадци навсякъде”. Влязох в банята и се разплаках. Бях взела заплатата си вече и бях купила за ядене. Седнахме да обядваме и после гледахме пак “Книга за джунглата”. Той не гледаше много. Разказваше ми, изумявах как е възможно да знае всички тези неща. Басиии, къде е майката на това дете? Бащата? После се обадих на един приятел, който работи в едно от районните. Попитах го как е редно да постъпя. Той каза “Виж сега, не можеш да го оставиш при теб, нямаш и законно право”. Какво законно бе джанъм. Той още утре щеше да е на улицата , може да го пребият, да го ......Мишо каза да го заведа след 19 часа , когото и той ще е там. Казах на лапето “Трябва да те заведа в полицията” . “Знам” каза той. Аз млъкнах, гушнах го и много плаках. “Защо плачеш?". Как можех да му отговоря и да му кажа, че бъдещето му е вероятно на улицата, че ще стане престъпник, че ще стане крадец, че наивната му детска душа щеше да умре, че меката обич и живеца в очите му щеше да угасне............Отидохме. Аз му сложих в една торбичка две книжки, два сандвича, дадох му пари и го накарах да се закълне, че няма да ги дава на никого, че ще иде в зоопарка, помолих една комшийка, която има деца за някакви стари детски дрехи и го облякох в нормални дрехи, неговите старите бяха изсъхнали, Калина даде и обувки, не ме пита за какво са ми. Отидохме до полицията. Намерих Мишо и го помолих да ми се обади какво става. Изчаках докато направят някакви справки. После дойде и ми каза, че баща му ще дойде да го вземе. Предпочетох да си тръгна. Мишо каза че ще ми се обади по-късно. Целунах го и го погалих по косата. Той ми прошепна “Да се пазиш и винаги намирай някой да те изпраща в тъмното. Трябва да си намериш гадже”. Засмях се. Мамка му и шибан живот. МАМКА МУ. Слънцето беше черно и отвратително, беше прашно и задухата ме събаряше. След около 3 часа Мишо ми се обади. Каза, че е бил из полицията и преди , намирали са го и други хора, от три годишен е по улиците, майката е проститутка в Испания, бащата е алкохолик и го смазва от бои, ако изобщо се прибере. Не може да се прати в дом, не може да се даде за осиновяване, защото има легални родители. КАКВИ РОДТЕЛИ, крещях в истерия. Това е нечувана глупост. НЯМА ЛИ СОЦИАЛНИ СЛУЖБИ, как може да позволите това дете на почти 5 години да погуби живота си? Каква е тая шибана държава, какви са ТЕЗИ ИЗРОДИ, КОИТО ЖИВЕЯТ ТУКА. Седнах пред празния телевизор, погледнах данните за детето, стисках бележката. Това беше преди 6 години. Сега е на 11. Днес става на 11. Знам , че е добре, знам че ако има Господ ще го пази. Господи, пази го от хората.  Никога не се върна. Никога не го видях отново.  Казва се Калин.

Нямам песен за такъв рожден ден. И съм ужасно виновна, че не направих нищо повече. Ужасно виновна и живея с тази вина. Дано си спомни някога за мен. Но едва ли. Аз бях като всички други, които му даваха "любов на заем".